Сандра Браун - Пламъци

Буи се взираше нервно във всяка кола, която минаваше покрай тях.

— Това шикалкавене никак не е на хубаво. Положително ще се случи нещо ужасно.

— Честна дума, Буи. — Тя въздъхна е нежно раздразнение. — Ти си най-черногледият човек, най-големият фаталист, когото съм срещала. Преди няколко месеца ти беше с присъда зад гърба си, а аз се чувствах като затворница. Съдбите и на двама ни се промениха.

— Ако продължаваш да си имаш работа с мен, бас държа, че твоята наистина ще се обърне — рече мрачно той. — На бърза ръка ще се простиш с късмета.

— Милион пъти съм ти казвала, че ми е все едно. Семейството ми винаги е разполагало с много пари, но не е било щастливо. Родителите ми не се обичаха. Враждата между тях се отрази на мен и на братята ми. Усетихме я още като малки, преди да можем да я проумеем. Тя направи от Кларк болезнено амбициозен човек, който не можеше да се примири и с най-незначителни пропуск. Кий пък отиде в другата крайност и живее така, сякаш не му пука от нищо, макар че, според мен, това е защитна реакция. Просто не желае никой да разбере колко дълбоко го е наранила смъртта на баща ни и студенината на мама. А аз се превърнах в срамежлива, затворена в себе си глупачка, която се бои да изрече собственото си мнение. Повярвай ми, Буи — щастието и любовта не се купуват с пари. Бих предпочела да имам твоята обич пред всички богатства на света.

— Щото не знаеш к’во е без тях.

Толкова пъти бяха разнищвали тази тема, че я бяха изчерпали до смърт. Тя беше решена да не допуска най-щастливата вечер в живота й да бъде вгорчена от препирни.

— Много добре знам какво върша, Буи. Отдавна съм навършила пълнолетие. Обичам те безумно и мисля, че и ти ме обичаш по същия начин.

Той я погледна и отговори сериозно с каменно лице:

— Знаеш, че е така.

— Това ни дава сили да преодолеем всичко. Какво толкова може да ни се случи, с което да не съумеем да се справим?

— О, по дяволите! — изпъшка той. — Ти току-що предизвика Съдбата да ни накаже.

— Буи — каза тя, ухили се и се сгуши във врата му, — ама че си смешка.

Дарси зърна Кий в мига, в който прекрачи прага на „Палмата“. Той седеше сам в края на бара, приведен над питието си като лакомо куче над кокала си.

Тя беше в приповдигнато настроение. Фъргъс бе зает със заседание на училищното настоятелство, което обикновено се точеше с часове. Така й се отваряше възможност да си поживее навън.

Хедър бе дежурна на рецепцията в мотела. По всичко личеше, че идния петък вечер щеше да спечели короната на абитуриентския бал.

Дарси се бе изръсила с над седемстотин долара, за да премени Хедър за случая. Фъргъс би припаднал, само да научи, но тя смяташе, че потрошените пари не са отишли напразно. Ако Хедър бъде избрана за кралица на бала, тя ще увеличи шансовете й да се намърда в най-отбраното общество, когато постъпи в колежа. Фъргъс може и да не разбира от тия тънкости, но Дарси ги владее до съвършенство.

Макар че караше нова кола всяка година, членуваше в местния клуб, носеше скъпи дрехи и живееше в най-голямата къща в Идън Пас, най-влиятелните люде продължаваха да се държат настрана.

Беше си наумила на всяка цена Хедър да промени коренно съществуващото положение. Хедър щеше да стане нейния пропуск, с който да проникне и в най-затворените кръгове, дори ако се наложи да влиза през задния вход.

Стойката на Кий вещаеше потенциална опасност, но тя не се поколеба да го приближи. Какво от това, че при последната им среща го беше заплюла в лицето и той я беше заплашил, че ще я убие? От известно време не му вървеше кой знае колко. Може пък, като са му духнали под опашката, да е станал по-сговорчив.

Примъкна се на столчето до него.

— Здрасти, Хап. Бяло вино, моля. Сложи му малко лед. — Барманът се обърна да й приготви питието. Тя погледна към Кий. — Още ли ми се сърдиш?

— Не.

— О? Нима си се научил да прощаваш и забравяш?

— Не. За да се сърдиш, трябва да ти пука. А на мен хич не ми пука.

Тя подтисна яда си, усмихна се на Хап, когато й поднесе виното и отпи една глътка.

— Хич не се учудвам, че си в такова гадно настроение. — Като се изви към него, тя отри коляно в неговото. — Сигурно е било адски шашкащо да разбереш изведнъж, че покойният съпруг е жив.

— Не желая да говоря за това.

— Не се и съмнявам. Въпросът е доста деликатен. Успя ли поне да я изчукаш, преди посланикът Портър да се издруса във ваната й?

Мускулите на Кий се напрегнаха, което показа на Дарси, че вече стъпваше на опасна почва, но най-много мразеше някой мъж да се отнася равнодушно към нея. Предпочиташе да я смелят, словесно или физически, но да й обърнат внимание. Освен това умираше от любопитство.