Сандра Браун - Пламъци

— Ти си пиян.

— Позна.

Тя скръсти ръце на корема си.

— Защо си дошъл?

— Може ли негово превъзходителство господин Портър да излезе да си поиграем? — рече подигравателно.

— Той е още във Вашингтон.

— Но утре пристига. Във вечерното издание имаше съобщение: „Героят-държавник посещава Идън Пас“. Голям праз.

— Щом си осведомен, че не е тук, тогава защо питаш?

Той се ухили.

— За да те предизвикам. Да видя дали сърчицето ти ще се разхлопа при споменаването на името му.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш. — Хладно му обърна гръб и отвори вратата.

Ръката му се стрелна иззад гърба й и я затръшна, след което дланта му остана залепена за дървото, като по този начин я приклещи между себе си и вратата. Тя изви лице към него в тясното пространство.

— Така и не отговори на въпроса ми.

— Какъв въпрос?

— За дъщеря ти. Щом се върнахме живи и здрави, трябва да знам. От Кларк ли беше?

Какво ли иска да чуе, запита се Лара. И какво ли искаше самата да му каже?

— Голата истина.

О, господи, какъв небивал разкош за душата й би било подобно признание. Ще обясни всичко, до най-малката подробност, ще запълни неизвестните празноти и тогава току виж успее да омилостиви Кий.

Смекчаващите вината обстоятелства бяха най-кирливи. И за подигравка, тъкмо затова трябваше да останат запазени в тайна. Особено от Кий. Особено сега, когато знаеше, че го обича.

— Рандъл беше бащата на Ашли.

В очите му припламна съжаление.

— Сигурна ли си?

— Да.

Усети, че не му е безразлично, но се мъчи да не го издаде.

— Излиза, че ме подмами напразно да жертвам живота си.

— Не те накарах насила да тръгнеш за Монтесангре, сам се съгласи. Никога не съм намеквала дори, че Кларк е баща на Ашли.

— Но не си го и отричала. — Той се наклони към нея. Дъхът на уиски опари лицето й. — Голяма работа си, а? Бива те да подвеждаш. Хитруша такава. Отначало си блъсках главата как благоразумният ми брат е могъл да се забърка така безотговорно с жената на най-добрия си приятел. Сигурно си му разиграла цяло театро, за да го съблазниш, а? После пък си го пощурила от чукане, додето си е затрил акъла. И след тая дандания горкият Рандъл не те е зарязал. Ама че тъпанар. Мухльо е, вярно, нищо чудно да е и лъжец, но и той не заслужава курвенските ти номера.

Ръцете му се сключиха около кръста й и с едно рязко движение я притиснаха към тялото. Зарови лице в шията й под ухото.

— Умееш да получаваш всичко, дето искаш, от мъжете, а, докторке? Първо им смилаш акъла на пихтия, още преди да са се сетили да си извадят пишката.

Лара стисна очи. Обвиненията бяха гадни. Болеше я от тях, особено когато се сипеха от устата на Кий. Онзи Кий, който неведнъж бе жертвал живота си, за да спаси нейния, гальовният и нежен, чувствен и страстен мъж, за чиято милувка примираше и чийто глас я преследваше даже насън.

Но изхождайки от фактите, такива, каквито той ги знаеше, имаше пълно право да я обижда. Неговото презрение се градеше върху погрешната представа за истината. А тя не можеше да му отвори очите — по-скоро заради самия Кий, отколкото заради себе си.

Безумно го желаеше. Но не при тези условия. Беше си наложила да търпи подигравките на целия свят, но отказваше да подхранва неговите.

— Искам да си вървиш.

— Как не! — Той пусна бутилката с уиски, пъхна ръка под полата й и задърпа пликчетата. — Не мога да се отърва от уханието ти. От вкуса ти. От мисълта за теб. — Устните му покриха нейните и ги смазаха със сърдита целувка. — Господи, трябва на всяка цена да те изтръгна от себе си.

— Не, Кий! — Тя стисна бедра.

— Как така? Не ти е за първи път да кръшкаш.

Тя отблъсна ръката му, която опипваше гърдите й.

— Престани!

— Длъжница си ми, забрави ли? Или деветдесетте хиляди, останали от моите сто бона, или това. — Провря ръка между бедрата й и нахално я погали. — Избирам си това.

— Не!

— Не се тревожи, ще си тръгна преди да съмне. Тоя път мъжлето ти няма да те пипне. По-умен съм от брат ми. А съм и по-добър. Нали?

— Не, не си — извика тя. — Кларк никога не ме е насилвал.

Думите й моментално го отрезвиха, като студената вода, която веднъж бе лиснала в лицето му. Пусна я и залитна назад, шумно запъхтян.

Лара разбираше откъде извира тази неистова грубост и изпитваше към него повече тъга, отколкото яд. Копнееше да докосне лицето му, да зарови пръсти във влажните кичури на косата му, полепнали по челото, да го приласкае, да му признае колко съжалява, че го наранява по най-болезнения начин — като го сравнява несправедливо с Кларк.