Сандра Браун - Пламъци

Кий изгледа косо Лара. Тя седеше неподвижна и смълчана. Възхити се на твърдостта й. Този спектакъл беше предназначен за тях, но и тя, подобно на него, не желаеше да достави удоволствие на Ел Корасон, като покаже отвращението и страха си.

„Може аз да съм следващият — помисли си Кий, — но тоя гаден педераст няма да ме види на колене да го моля за пощада.“

Над лагера се възцари напрегната тишина. Всички замръзнаха на местата си. Кий предполагаше, че очакването не е свързано с двата зловещи трупа, които бяха изнесени, а по-скоро с по-нататъшната им съдба — неговата и на Лара. Екзекуциите на врагове и предатели като тази, на която бяха станали свидетели, вероятно бяха банално, ежедневно явление за налагане на ред и подтикване към подчинение. Лагеруващите. Дори децата, бяха обръгнали към тях. Но разправата с двама американци представляваше уникално забавление и подклаждаше въображението на всички.

Лара обаче мина в настъпление.

— Някога бяхте интелигентен младеж, Емилио Санчес Перон. — Гласът й глъхнеше от изтощение, но стигаше и до най-отдалечените уши в лагера. — Можехте да станете велик човек, превъзходен водач, който да измъкне Монтесангре от тая вековна мизерия и изостаналост и да я поведе към двайсет и първото столетие. Вместо това, вие сте претърпели обратно развитие — превърнали сте се в нещо, което приписахте на мен — в дете. Капризно, страхливо, глезено хлапе. — Говорите за освобождаване от потисничеството — продължи тя. Очите й презрително обходиха лагера. — Това сборище е най-потиснатото, което съм виждала в Монтесангре. Вие не сте лидер, а обикновен тиранин. Един прекрасен ден някой от последователите ви ще се умори от тиранията ви и най-безмилостно ще ви унищожи. Не будите страх, а напротив, само съжаление.

Онези, които поназнайваха английски, зяпнаха при тая дързост. Останалите, лишени от това преимущество, пък не можеха проумеят изражението на Ел Корасон. Лицето му цялото пламна. Очите му злобно заискриха.

— Не съм страхливец — рече сковано той. — Убих генерал Перес, защото му липсваше твърдост.

— Да пукна дано — прошепна Кий. Санчес бе узурпаторът, за когото бе споменал отец Джералдо. Той бе войникът, посегнал върху живота на собствения си командир, за да поеме властта над бунтовническите сили.

— Да, госпожо Портър — каза Санчес. — Виждам, че сте изненадана. Искам да разберете, че съм обладан от непоколебима решителност да стана всепризнат водач на страната. Пред нищо няма да се спра, макар че понякога се налагала изпълнявам неприятни задачи. — Той погледна в краката си към прясната кръв, която се спичаше на слънцето.

— Като тази да застреляте собствения си войник от упор?

— Да. — Той разтегна устни в усмивка, самоуверена, доволна и още по-смразяваща от брутално извършеното убийство. — Като тази. И като организирането на нападението над колата на посланика Портър.

Лара цялата се сгърчи. Пребледня като платно. Дори устните й побеляха.

— Вие?

— По заповед на генерал Перес аз отговарях за операцията, понеже бях запознат с графика на посланика. Вие не бяхте предвидена да участвате в тържеството по случай рождения ден. С посланика Портър дори се карахте за това. Той настоя да го придружите. Трябваше да се вслушате във вътрешния си глас и да откажете. Той беше нашата цел, не вие. Ако си бяхте останали в посолството, може би щях да успея да ви измъкна оттам, преди да бъде нападнато. Оказа се, че просто съм с вързани ръце. Беше твърде късно да отменя засадата.

— Ашли.

Кий не я чу да произнася името й, но го прочете по устните й.

— Ашли. — Когато най-сетне проумя смисъла на думите му, гласът й доби сила и тя изкрещя: — Вие сте убили дъщеря ми!

— Нищо подобно — отвърна той. — Тя беше случайна жертва на войната. Всъщност, аз обичах детето.

Безцеремонният начин, по който приключи въпроса за насилствената смърт на дъщеря й, я доведе до полуда. Внезапно тя скочи и развъртя глава, ръце, крака, бясна като мълния. Превъплъщението й беше така ненадейно, че дори пазачите й бяха стъписани. Когато се окопитиха, естествено, сметнаха, че ще се втурне напред към Санчес. Изобщо не очакваха, че ще тръгне назад.

В мига, в който движенията й се успокоиха, съдържанието на чантата с фотоапарата се оказа изсипано в прахоляка и тя държеше Магнума насочен право към Санчес. Поне двайсетина пушки и пистолети бяха заредени и прицелени в нея.

— Не!

Кий рипна, хвърли се с тялото си към Лара и я повали на земята. От тъпата болка в ребрата едва не загуби свяст, но я стискаше здраво, мъчейки се да преодолее съпротивата на ръцете й и да докопа оръжието. Макар да изглеждаше като жестока подигравка, Санчес бе единствената им надежда за спасение. Ако Лара го застреля, с тях е свършено. Останат ли живи, все пак съществуваше някаква минимална вероятност да се измъкнат от Монтесангре.