Сандра Браун - Пламъци

В дъното на застлания с линолеум коридор се разнесе скърцане на гумени подметки. Тракането на металните чинии и чаши отбеляза пристигането на количките за вечеря. Но в този тесен кабинет, близо до аварийния изход, се бе възцарила гробна тишина.

Най-накрая докторът се прокашля.

— Дълбоко ви съчувствам. Заслужавате възхищение, че сте предприели това опасно начинание. Но просто съм с вързани ръце. Откъде да знам къде е погребана дъщеря ви?

— Вие сте подписали смъртния й акт. — Лара се приближи към него. Кий се напрегна и посегна към пистолета си, но тя го спря със светкавичен поглед. — помните ли случая?

— Естествено.

— Името й е Ашли Ан Портър. Загинала е на четвърти март онази година, броени часове преди официалното обявяване на революцията.

— Ясно си спомням, когато дъщеря ви бе убита и съпругът ви взет в плен. Вие също бяхте ранена.

— Тогава сигурно не сте забравили как сте подписали смъртния акт на Ашли и сте предали тялото й за погребение.

По страните му бе избила пот. Беше едър, набит мъж, но по-нисък от нея. Лицето му беше четвъртито, носът — широк и сплеснат, издаващ примеса на индианска кръв в потеклото му. Ръцете му бяха прекалено големи и груби за операции, макар че отец Джералдо беше казал, че е много почитан хирург.

— За съжаление, не си спомням да съм подписвал подобен документ.

Тя нададе вик на отчаяние:

— Трябва да си го спомните на всяка цена!

— Моля ви, разберете — рече припряно той, — часовете след похищението на посланика бяха едни от най-смутните в цялата история на страната. Имаше стотици пострадали. Президентът и семейството му се спасиха на косъм. Всички, изпълнявали каквато и да е служба по време на неговото управление, бяха екзекутирани. Улиците се превърнаха в реки от кръв.

Лара бе чела вестникарските репортажи, докато лежеше в болницата в Маями. Не се съмняваше в точността на описания от лекаря хаос.

Кий се обади за първи път от пристигането на доктора и за разлика от нея беше настроен скептично.

— Не си спомняте едно англосаксонско момиченце сред всички останали трупове?

Сото поклати плешивата си глава.

— Съжалявам, сеньор. Знам, че сте разочаровани.

Лара си пое няколко дълбоки глътки въздух за кураж и протегна дясната си ръка към него.

— Благодаря, д-р Сото. Извинявам се за театралния начин, по който се обърнахме към вас.

— Съзнавам необходимостта от предпазливост. Съпругът ви не се ползва с благоразположението на метежниците, които са сега на власт.

— Съпругът ми представляваше Съединените щати, а те заеха страната на президента Ескавес. Рандъл само изпълняваше задълженията си.

— Разбирам — каза тихо Сото. — Въпреки това, почти мога да ви гарантирам, че семействата и приятелите на онези, измъчвани и убити от поддръжниците на Ескавес, едва ли ще се отнесат с подобаващо великодушие.

— Можем ли да разчитаме, че ще си затваряте устата? — попита рязко Кий.

— Por supuesto. Няма да ви издам.

— Само да смеете, ще съжалявате.

Отец Джералдо пристъпи между тях.

— Смятам, че трябва да оставим д-р Сото да си гледа работата.

— Да — съгласи се Лара. — Безсмислено е да ви занимаваме повече.

Отец Джералдо благослови доктора и му поиска прошка за измамата. Д-р Сото увери свещеника, че не му се сърди. Когато Лара се отправи към вратата, Сото сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам, сеньора Портър. Щеше ми се да бях по-полезен. Buena suerte.

— Muchas gracias.

Тя отново покри главата си със забрадката и излезе от кабинета подир отец Джералдо. Кий вървеше най-отзад, докато свещеникът ги превеждаше по пътя, по който бяха дошли, през едно крило на болницата, затворено поради неспособността на нестабилното правителство да го издържи. Той идеално познаваше разположението на отделенията, понеже от години посещаваше болните си енориаши из тях.

Измъкнаха се незабелязано. Лара с изненада установи, че вече се е стъмнило. Не че имаше значение за нея дали е ден или нощ. Едва смогваше да влачи краката си и сигурно не би помръднала от мястото си, ако Кий не я подбутваше да върви.

Тъкмо се въодушеви, когато намериха смъртния акт на Ашли и разочарованието от срещата с д-р Сото я връхлетя със съкрушителна сила. Съдбата я беше премазала и обезверила.

Още възнамеряваше да се върне в посолството с надеждата да открие Емилио Санчес Перон. Но първо трябва да си почине. Отдъхне ли си, отново ще добие кураж. Знаеше, че като поспи няколко часа, премисли евентуалните възможности и набележи нов план за действие, ще й просветне пред очите.