Сандра Браун - Пламъци

— Какво стана с тялото на дъщеря ми?

— Отче — захленчи Сото и обели очи към свещеника. — Моля ви да се намесите. Имам семейство, за което трябва да мисля. Бог вижда, че от сърце съчувствам на госпожа, но се страхувам да не пострадам.

— С пълно основание, мътните те взели — почти изръмжа Кий. — Ел Корасон не е тук, ама аз съм. Не сме бъхтили хиляда мили, за да се бъзикаме с теб. Кажи й каквото иска да знае, иначе не си ни притрябвал. Comprende? С други думи, ще минем и без теб.

Лара не одобряваше тактиката за сплашване на Кий. Бяха се разбрали да прибегне до нея само в случай, че всички останали опити се провалят, или — което беше малко вероятно — когато се убедят, че Сото казва истината и че не знае нищо за погребението на Ашли. Беше почти сигурна, че той няма да изпълни недвусмислените си закани, но дано все пак Сото лапне въдицата, та да не става нужда да се убеждава в противното.

— Падре? — примоли се Сото с пресипнал глас, като гледаше уплашено тъмните, мръсни води под себе си. — Por favor?

Отец Джералдо се прекръсти, наведе се и зашепна молитва. Не можеше да бъде по-убедителен.

— Писна ми да се лигавим с тоя. — Кий скочи от джипа и врътна глава към доктора да слиза.

— Cementerio del Sagrado Corazоn — изпелтечи той.

— „Свещено сърце“. Там ли е погребана? — попита Лара.

— Si. — Докторът издиша тежко и сякаш се смачка като спукан балон. — В началото на сраженията повечето от пострадалите бяха откарвани там. Заведете ме и ще ви покажа.

Отец Джералдо спря да се моли и включи джипа на задна скорост. Отправи предупреждение към доктора:

— Само да не ни баламосваш.

— Не, сеньор. Кълна се в живота на децата си.

Гробището се намираше в другия край на града. И при нормални обстоятелства пътуването щеше да продължи дълго. А сега разстоянието се увеличи още повече, защото отчето мина по обиколен път. На няколко пъти обръщаше посоката, да не би да ги следят. За да избегне военните патрули или евентуална засада, той криволичеше през привидно изоставени квартали, където уличните лампи не светеха и единствено бездомните котки имаха кураж да се мяркат наоколо.

Нервите на Лара бяха опънати до скъсване, когато най-сетне стигнаха до вратите на гробището.

— Заключено е!

— Да, но оградата не е висока. Хайде. — Кий се измъкна пръв от джипа. Даде знак на Сото да слиза. — Сложи си ръцете на тила. Мръднеш ли, стрелям.

— Ако ме застреляте, няма да знаете къде да търсите гроба на момиченцето.

Кий не се хвана на уловката. Ухили се и зъбите му се бялнаха ослепително върху фона на черната му брада.

— Не съм казал, че ще те убия. А че ще стрелям в теб. Например в ръката. Един лейкопласт не ще можеш да смениш, камо ли да правиш операции. — Престана да се усмихва. — А сега мърдай.

Четиримата се прехвърлиха с лекота през ниската каменна ограда. Сото посочи накъде да вървят. Не използваха фенерче, за да не рискуват. Нямаше луна и те трябваше изключително внимателно да се промъкват покрай надгробните плочи из неравната земя.

Гробището беше разположено на един хълм и от него се откриваше внушителна гледка към града с планините, извисяващи се зад него. И то носеше белезите на войната. Цялото място бе запуснато. Съвсем малко гробове сякаш се поддържаха след започването на революцията. Сърцето на Лара се късаше при мисълта, че дъщеря й лежи в такова сиротно кътче, обрасло в бурени и пълно с влечуги от джунглата, които се шмугваха незабелязано в гъсталака.

„Ашли скоро ще се махне оттук“ — зарече се тя наум.

Действително, д-р Сото се беше озовал до един насип край широка падина. Там той спря. Едва-едва, да не би Кий да изпълни заканата си, се обърна към Лара. Тя се сепна при вида на вампирясалите му очи, докато се усети, че мъждукащият им блясък се дължи на напиращите сълзи.

— Не исках да научите това, но вие настоявахте — каза той. — Щеше да е сто пъти по-добре, ако не ме бяхте накарали да ви довеждам тук. А още по-добре щеше да е, ако бяхте забравили премеждието в Монтесангре и си бяхте останали в Америка.

— Какви ги дрънкаш? — попита Кий.

Лара, по-скоро озадачена, отколкото ядосана, се приближи до ръба на насипа и надникна в падината. Беше около двайсет ярда в диаметър, с почти кръгла форма и приличаше на метеоритен кратер, макар че на места беше поникнала растителност.

Недоумяваща се извърна към отец Джералдо. Той гледаше втренчено в плитката вдлъбнатина. Раменете му бяха приведени напред, а ръцете му висяха отпуснати до тялото. Вяло стискаше манерката си, но не пиеше от нея. Съзирайки падината, той се беше вцепенил и ромът беше изфирясал напълно от главата му.