Сандра Браун - Пламъци

С такива ободрителни думи тя се насърчаваше, докато се тътреше към джипа.

Не успя да стигне до него. Кий я замъкна зад една кофа за боклук откъм гърба на болницата.

— Шшт! Падре!

Отец Джералдо се извърна.

— Какво има?

— Не е нужно да разиграваш сценката с плащовете и сабите, никой не ни видя.

Кий направи знак на отец Джералдо да се приближи.

— По кое време Сото ще си тръгне от болницата?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Защо?

— Нашият приятел, докторът, лъже.

— Но аз го познавам от…

— Повярвайте ми, падре — прекъсна го Кий. — Може да е добър съдник, когато става въпрос за светии, но аз пък умея да различавам грешниците. Той лъже.

— Защо? — попита Лара.

— Не знам, но искам да разбера. Каза, че не си спомнял дъщеря ти. Пълна измишльотина — заяви Кий. — Засадата беше отразена на първо място във всички вестници по света. Аз бях в Чад по това време и дори там тя бе новина номер едно! С нея е започнала революцията, добре. През градската морга се е изнизала върволица от трупове, като лайна от задника на угоена гъска, добре. Може да е бил затънал до гуша в мъртъвци, но няма начин да е забравил как е подписал, смъртния акт на една посланическа дъщеря, и то от Съединените щати, убита в кървава престрелка. Няма начин, Хосе.

Беше чудно до каква степен Лара инстинктивно вярваше на Кий. С черната си, запусната брада той приличаше на жалък разбойник, на човек, който привличаше опасностите като магнит и живееше от тях. Изумителните му сини очи шареха пъргаво по околните сгради. Не пропускаха и най-малкото движение. Гласът му беше тих, настойчив, властен и убедителен.

— Какво ще правим? — попита тя. Безпределното й доверие, изглежда, мълчаливо се беше предало и на него, защото неспокойните й очи престанаха да се стрелкат на вси страни и се спряха върху нея.

— Ще чакаме.

При звука на смъртоносното изщракване д-р Сото замръзна на мястото си. Кий опря дулото на Беретата зад ухото на лекаря и изви лявата ръка зад гърба му, притискайки я чак между лопатките.

— Само да гъкнеш и те пречуквам. — Гласът му изсъска в тъмнината така приглушено, че можеше да бъде сбъркан с шепота на листата, разклатени от лекия ветрец.

— Върви.

Докторът не се възпротиви. Запъти се към джипа, който изникна от тъмните сенки на уличката. Зад волана се беше настанил отец Джералдо, едновременно развълнуван и притеснен. Лара се крепеше върху крайчеца на задната седалка, вкопчена в тази пред себе си и наблюдаваше приближаването на Кий със заложника му.

— Пребъркай го, Лара. — Тя скочи на земята и прокара ръце отвън по облеклото на доктора.

— Не съм въоръжен — каза с достойнство той.

— Но си проклет лъжец — рече Кий.

Лара потвърди с кимване, че лекарят не носи оръжие и се върна на мястото си в джипа.

— Влизай.

Сото изпълни нареждането на Кий и се качи отпред. Кий скочи, настани се до Лара, и заби дулото на пистолета във вдлъбнатината на тила му. Отец Джералдо включи джипа на скорост и те потеглиха.

— Къде ме водите? За бога, моля ви… Не разбирам защо правите това. Какво искате от мен?

— Истината. — Лара се наклони към него, за да я чуе. — Вие знаете повече за смъртта на дъщеря ми, отколкото споделихте с мен, нали?

Кий смушка Сото отзад по черепа с пистолета.

— Не! — извика докторът с пронизителен, тънък глас. — Кълна се, че нищо не знам. Бог ми е свидетел.

— Внимавай — предупреди го Кий. — Тук присъства божи служител, който всичко Му докладва.

— Не мога да ви помогна — изхленчи той.

— Не можете или не искате? — попита Лара.

— Не мога.

— Не е вярно. Какво криете от мен?

— Госпожо Портър, умолявам ви…

— Кажете ми — настоя тя.

Отец Джералдо подкара по една разбита уличка, която извеждаше до отдалечено горска поляна над реката. Тя извираше като чист, пенлив планински поток, но след дългия си лъкатушен път из джунглата и преминаването си през центъра на Сиудад Сентрал, където се задръстваше с отпадъци мръсотия, се вливаше в океана във вид на отвратителна мътилка. Той спря джипа, но не изгаси двигателя.

— Бяхте ли дежурен в болницата в деня, когато нападнаха колата ни? — попита Лара.

Той понечи да кимне, но не можа заради револвера.

— Si — прошепна уплашено.

— Видяхте ли дъщеря ми?

— Si. Беше в критично състояние.

Лара преглътна при спомена за количеството кръв шуртяща от раната върху вратлето на Ашли. Без съмнение била засегната сънната артерия. Тя затвори очи, за да изтрие картината в съзнанието си, по-късно можеше да скърби воля. Сега нямаше време за подобен разкош.