Сандра Браун - Пламъци

Кий също се взираше отвъд издатината, като че очакваше от нея обяснение, после внезапно цялото му тяло трепна, сякаш някаква жица, стърчаща от главата му, бе дръпната с все сила. Изтърва пистолета в прахоляка и сграбчи доктора за реверите на ленения му костюм, вдигайки го на няколко пръста от земята.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Si, si. — От раздрусването на Кий сълзите в очите на лекаря рукнаха. И потекоха надолу по лицето му. — Doscientos. Trescientos. Quien sabe?

— Двеста или триста какво? — гласът на Лара се повиши от ужас. — Двеста или триста…

Когато отговорът я осени, дъхът й секна. Устата й зееше отворена, но тя бе загубила способност да диша. Кий пусна доктора и се втурна към Лара.

— Лара?

Мъртвешката тишина в гробището се раздра от най-смразяващия вопъл, който беше чувала. Отначало не разбра, че викът се е изтръгнал от собственото й гърло. Тя разпери широко ръце, хвърли се към ръба на падината и сигурно щеше да се строполи на дъното й, ако Кий не се беше протегнал и не я бе прихванал през кръста. Цялата увисна на ръката му. Той я задърпа назад, но тя взе да се съпротивлява с утроената сила на лишен от разсъдък човек.

Накрая успя да се отскубне от него, запълзя към края на издатината, като неумолимо риеше с нокти в пръста, изкореняваше туфи трева и не преставаше да надава този чудовищен пронизителен писък.

— Не! Господи, не! Моля те, не! Ашли! О, божичко, не.

Д-р Сото бръщолевеше несвързано за деня, когато масовият гроб бил поръчан. Изкопали го булдозери, специално за да побере огромния брой на пострадалите. Гробарите не били в състояние да насмогнат. Когато моргата се препълнила, започнали да слагат мъртъвците където им падне. Стотици били избити по улиците и труповете им били зарязани да изгният там. Те се превърнали в смъртоносна заплаха за живите. Избухнали епидемии от тиф и други заразни болести. Главатарите на метежниците решили проблема по най-бързия начин, който им хрумнал.

— Лара, стига вече! — Кий постави ръце на раменете й и се опита да я привдигне, но тя беше забила пръсти в земята и не се пускаше.

— Съжалявам. Толкова съжалявам — повтаряше д-р Сото.

Едва сега тя разбра защо той беше толкова уклончив и не искаше да й каже за масовия гроб. Беше се страхувал да бъде наказан, но не от Ел Корасон. А от нея.

— Остави ме на мира. — Кий се помъчи да я изтласкаш ръба на зловещата яма и ноктите й одраха рамото му до кръв. Той изръмжа от болка, но само удвои усилията си да я озапти.

— Лара. — Отец Джералдо коленичи до нея и й заговоря ласкаво: — Бог с Неговата безкрайна мъдрост…

— НЕ! — изкрещя тя. — Не ща да слушам за никакъв бог! — В следващия миг взе да реди молитви към всевишния за милост.

— Кой е направил това? — Кий продължаваше да държи ръцете си здраво вкопчени в раменете й, но убийственият му поглед беше прикован в д-р Сото. — Кой е заповядал и бебетата да бъдат зарити в масов гроб? Боже господи, що за хора сте вие, да не сте варвари? Искам да знам името му. Кой е издал тази заповед? Кажи ми името на тоя негодник.

— Съжалявам, сеньор, но е невъзможно да се разбере кой е наредил да се извърши масово погребение. Всичко… — Д-р Сото само тихо изохка. Свлече се на колене, притиснал с ръка гърдите си и рухна на една страна.

Отец Джералдо изричаше за трети път „Аве Мария“, когато се катурна напред и заби лице във влажната пръст точно до дясната ръка на Лара.

Слисана и ужасена тя наблюдаваше как под главата му се образува тъмна локва.

— Господи!

Кий посегна към Беретата, която бе захвърлил преди това, но твърде късно. За неуспешния си опит получи ритник в ребрата и се строполи с гримаса и стон.

Лара запълзя заднишком в трескава надпревара да се отдалечи от пихтиестата маса, представлявала някога главата на отец Джералдо. Така рязко я дръпнаха на крака, че зъбите й изтракаха.

— Buenas noches, senora. Ето че пак се срещнахме.

Беше партизанският водач от засадата край Сиу Сентрал. Рикардо.

Военният камион хлътна в една изровена дупка. Лара политна към желязната странична преграда на „дявола и половина“, което беше американският жаргонен израз за тонажа на транспортното средство. Пътуваха от часове.

Още преди да осъзнае, че са заобиколени от въоръжени мъже, ръцете й бяха грубо завързани на гърба, положението не се беше променило и поради това тя не можеше да пази равновесие при друсането на камиона. Толкова често се блъскаше насам-натам, че сигурно цялата щеше да бъде насинена. Ако изобщо оживееше.