Сандра Браун - Пламъци

— Нещо друго, господин Кейто?

— Ъъъ, да, госпожице. Заплатата ми. Не беше оставена в преградата ми сутринта. Друг път не бих ви безпокоил за това, но утре трябва да си плащам наема.

Знаеше, че говори истината, но погледна към празната кутийка с името му.

— О, боже! Много се извинявам за пропуска, господин Кейто. Навярно съм забравила пликчето ви в сейфа.

Служебният сейф на компанията беше цяло чудовище, което положително тежеше повече от три пиана. Заемаше единия от ъглите на сбутаната стая. Черната му метална лицева част беше натруфена със златни винетки и заврънкулки. Датираше още от времето, когато дядо й бе плащал на помощниците си в брой.

Когато се запъти към него, Джейнълин почувства погледа на Буи върху себе си и й стана неловко. Добре, че можеше да набере шифъра на сейфа и със затворени очи. Открехна вратичката и извади заплатата му от преградата, където нарочно я беше пъхнала сутринта. Понеже той не понечи да я потърси след онази вечер, когато се прегръщаха в кухнята подир пристъпа на Джоди, тя реши да вземе инициативата в свои ръце и да го накара да дойде при нея.

Беше избягал посред гръмотевичната буря, предпочитайки студената компания на светкавиците и поройния дъжд пред топлината на обятията й. Сигурно Буи бе разочарован от нейните целувки или пък се бе отвратил от пламенния й отклик на ласките му, но тя нямаше да му позволи да я пренебрегва и да се преструва, че не са били близки, макар и за малко.

— Заповядайте, господин Кейто. — подавайки му чека, тя внимаваше да не докосне пръстите му. — Съжалявам за недоглеждането.

Седна отново зад бюрото и се зае с документите, с които се занимаваше при влизането му. Сърцето й блъскаше така лудо и гръмко, че го чуваше чак в ушите си, по-нататък всичко зависеше от него. Следващите няколко мига бяха решаващи. Ако се обърне и си тръгне без нито една дума, тя ще умре от мъка. Правеше се на безразлична, защото не искаше да издаде отчаянието си. Ако онази бурна целувка до мивката в кухнята й беше пределът на любовната им връзка, по-скоро би престанала да диша.

Изтекоха десет секунди. Двайсет. Трийсет.

Буи размърда крака.

Джейнълин чакаше, драскайки с червен химикал по фактурата, когато цялото й бъдеще и самоуважение висяха на косъм.

— Как, ъъъ, защо така отведнъж престанахте да ми викате Буи?

Джейнълин вдигна глава, сякаш изненадана, че го намира пред себе си. Престори се, че умува какво да каже.

— Мислех, че вече не сме на ти.

— Откъде-накъде?

— Когато двама души си говорят на малко име, това значи, че са приятели. Приятелите не се отбягват. Те се търсят — по телефона, вкъщи, прекарват времето си заедно, искат да се виждат. Приятелите ти махат, когато те забележат от колата, а не си обръщат главата на другата страна, уж, че те няма. — последното се отнасяше за предния ден. Той я беше подминал умишлено, когато случайно се бяха засекли на Тексас стрийт.

— Ама, госпожице Джейнълин, знам, че сте сметнали…

— Дори да са бивши приятели, пак не се преструват, че другият не съществува. — Гласът й потрепери и тя се намрази за това. Каквото и да стане, беше се зарекла да не плаче пред него. — Приятелите не се държат така, като че никога не са били… приятели. Като че никога не са били… О! — За нейно огорчение, очите й се напълниха със сълзи. Тя се изправи и му обърна гръб, притиснала книжна кърпичка към носа си. — Не ме бива за тия работи — каза покрусено тя и избърса очите си. — Не мога да въртя разни игри като останалите жени. Хитрината ми със заплатата беше глупава и детинска. Знам, че веднага си се досетил. Просто исках да дойдеш да се видим насаме.

Тя се извърна с лице към него, въпреки че сигурно изглеждаше ужасно. Не умееше да ридае красиво като актрисите във филмите. Когато плачеше, бялото на очите й порозовяваше, носът й почервеняваше, а по кожата на лицето й избиваха петна.

— Извинявай, Буи. Навярно се чувстваш страшно неудобно. Можеш да си вървиш. Не си длъжен да стоиш. Аз ще се оправя. Честно.

Но той не се помръдна. Единствената й утеха през изтеклите няколко минути беше, че и той имаше същия нещастен вид като нея.

— Истината е, госпожице Джейнълин, че аз съм виновен за тая сцена.

Понеже и бездруго се беше изложила достатъчно и нямаше какво повече да губи, реши да разнищи всичко докрай.

— Защо ме отбягваш?

— Щото мислех, че не бихте искали да ви се мяркам пред очите след… по дяволите! — Ругатнята се изплъзна от устата му и той изви глава настрани. Но погледът му попадна върху пищната разголена фигура на стенния календар и Буи побърза да го върне към Джейнълин. — Смятах, че няма да ви е приятно да ме видите след неприличната ми постъпка. Забравих всякакво уважение към вас, а аз адски ви почитам.