Сандра Браун - Пламъци

Изведнъж кърпата бе смъкната от очите й. Рикардо стоеше до нея широко ухилен.

— Bienvenido! — Тя се сви от гнилия му дъх. — Ел Корасон гори от нетърпение да посрещне специалните си гости.

Тя се изненада, че говори английски.

— Аз също имам какво да кажа на Ел Корасон.

Той се изсмя.

— Жена с чувство за хумор. Харесва ми.

— Но аз не се шегувам.

— О, напротив, смешно е, сеньора. Много смешно.

Точно в този момент една жена, облечена в мърляви униформени панталони и плетена камизолка със следи от засъхнала пот, се хвърли отгоре му. След смущаващо страстна целувка, през която той открито я опипа, тя измърка:

— Ела вътре. Приготвила съм ти ядене.

— Къде е Ел Корасон? — попита той.

— Чака отзад.

Продължиха да се натискат и се затътриха към една грубо скована барака, където се изкатериха по разнебитените стълби на тясна веранда и се скриха зад завесата на вратата. Останалите войници бяха посрещнати по същия начин от различни жени и им бяха връчени паници с ядене, разсипани от един общ казан, окачен над лагерния огън. Пиеха прясно сварено кафе от тенекиени канчета. Лара би се радвала и на чаша с вода. Устната й още бе подпухнала и я наболяваше.

Двама мъже с полуавтоматични оръжия стояха на пост до нея и Кий. Когато го зърна, Лара направо ахна. Той седеше до нея на земята, но часовите се бяха разположили между тях. Кървящата рана на слепоочието му беше съсирена. Изглеждаше опасна и имаше нужда от почистване, дезинфекция, а може би и от шев. Запита се дали биха й дали достъп до лекарското куфарче, но си помисли, че е малко вероятно.

Очите му бяха обрамчени от сенки на умора, както навярно и нейните. Дрехите му също бяха изцапани и замърсени от пот. Едва бе съмнало, така че слънцето почти не се усещаше, но влажността бе толкова висока, че над короните на дърветата в джунглата, която заобикаляше сечището, се стелеше гъста мъгла.

Кий я зяпаше с пронизващ поглед, но и без мълчаливото му послание тя разбираше, че положението им е напечено. Той използва момента, за да врътне очи към чантата с фотоапарата. Един от войниците я беше свалил заедно с другия им багаж от камиона и беше стоварил всичко съвсем близо до нея.

Лара въпросително наклони глава, знаеше, че се опитва да й каже нещо, но не можеше да се сети какво.

Тогава той произнесе само с устни: „Магнум.“ Тя хвърли поглед към чантата с фотоапарата. Когато отново изви очи към него, той кимна едва забележимо.

— Сеньора. Сеньор. — Рикардо се появи, олюлявайки се, иззад завесата на вратата и се подпря на един от коловете, подпиращи сламения покрив. — Имате голям късмет. Ел Корасон ще ви види веднага.

Над лагера се възцари почтителна тишина. Онези, които се хранеха, оставиха яденето си настрана. Всички погледи се обърнаха към входа на бараката. Дори децата, които се гонеха и си играеха на война, прекратиха забавленията си. Бунтовническите войници престанаха да раздухват измислените си подвизи пред впечатлените жени. Вниманието на всички бе приковано във верандата пред бараката.

Тържествено завесата бе дръпната и оттам се появи един мъж.

Лара се свлече на колене. Почти без глас, тя възкликна:

— Емилио!

— Извинете, госпожице Джейнълин?

Като чу гласа на Буи, тя едва не подскочи до тавана, но не се издаде. С хладното снизхождение на руска принцеса повдигна глава.

— Здравейте, господин Кейто. Какво мога за направя за вас?

Той стоеше на вратата, свързваща склада с тясната канцелария в дъното. Грозното, разхвърляно здание беше тихо и с изключение на тях двамата, пусто.

Буи бе внесъл със себе си уханието на въздуха отвън. В него се усещаше първият полъх на есента и тя го долавяше, просмукан в дрехите му. Косата му се беше сплескала от шапката и той мачкаше нервно периферията й между пръстите си. Устните му бяха изпръхнали. Изгледа го със стаен копнеж.

— Исках да ви питам дали имате новини от брат си и от д-р Малори?

— Не — отвърна тя и я прониза чувство за вина. Беше егоистично от нейна страна да се тръшка непрекъснато за Буи, когато животът им можеше да е в опасност. Кий беше обещал да се обади вкъщи, ако успее, но след заминаването им преди три дни не бяха получили ни вест, ни кост. Джейнълин умираше от притеснение, майка й също, въпреки че не го признаваше. Тя не мърдаше от стаята си, освен когато слизаше да се храни, а дори тогава й струваше неимоверни усилия да води най-елементарен разговор.

— Лоша работа — каза Буи. — Все се надявах, че вече са тръгнали обратно. — Той ръчкаше една щръкнала сламка в периферията на шапката.