Сандра Браун - Пламъци

— Видя ли? А сега може ли да тръгваме?

Кий пренебрегна подканата на Лара.

— Дори да е отзивчив към нас, ще трябва да рискува живота си, за да ни помогне. А потенциалната опасност може да му затвори устата. Току-виж направо ни откаже. Най-лошият вариант е да насъска наказателните отряди на Ел Корасон по петите ни.

— Готова съм да поема риска — рече непреклонно Лара.

— Не става дума единствено за тебе.

— Ако не искаш да дойдеш с мен, ще ида и сама.

Кий се опита да я пречупи с втренчения си поглед. Когато тя не отстъпи, той се обърна към отец Джералдо:

— Какво е предчувствието ви за сеньор доктора?

В тъмните очи на свещеника проблесна колебание. Най-накрая промълви:

— Независимо дали ще склони да ни помогне, мисля, че поне няма да ни издаде.

Лара се съгласи.

— Добре, вие двамата — рече тихо Кий. — Както кажете, но ще ме слушате как да постъпим.

Лара и Кий чакаха в претъпкания болничен кабинет на доктора, докато отец Джералдо за втори път изпълняваше ролята на техен говорител. Кий бе спуснал щорите срещу следобедното слънце, но стаята беше без климатична инсталация и вътре едва се дишаше. Роклята на Лара лепнеше за мокрото й тяло. По ризата на Кий, точно през средата, също личеше широко, тъмно петно. Той често бършеше с ръкав потта от челото си. Пестяха въздуха и силите си и не продумваха.

Мълчанието беше допълнителна предпазна мярка. Не искаха гласовете им да примамят някой от персонала в личния кабинет на лекаря. Трудно би им се удало да обяснят присъствието си.

Чакането се проточи безкрайно. Лара скръсти ръце пред лицето си и се облегна върху бюрото, повече от два часа стояха тук. Защо се бавеше толкова дълго? Въображението й започна да се развихря: открили са ги. Извикали са въоръжени отряди и в момента обкръжават болницата. Кий май излезе прав — д-р Сото използва професията си като прикритие. А всъщност е шпионин. Прозрял е шикалкавенето на отец Джералдо, изтръгнал е с мъчения истината и…

В мига, в който долови приближаването на испаноговорящи гласове, тя се изправи. Кий също ги беше чул. Той зае позиция зад вратата и й направи знак да не се обажда и да не се показва, докато лекарят не влезе в стаята.

Сърцето й биеше до пръсване. Между гърдите й рукна пот. Дръжката на вратата се завъртя и в кабинета влезе д-р Томас Сото Куиньонес, следван от свещеника. Той посегна към ключа на лампата и го щракна.

— Раждането беше нормално, но тези неща понякога продължават…

Забеляза Лара и я изгледа недоумяващо.

— Прощавайте, докторе — каза смирено отец Джералдо и въведе доктора през прага. Пак на испански обясни: — Не бях съвсем откровен. — Макар, че наистина бих искал да обсъдим създаването на кухня за гладните. Може би някой друг път?

Кий се пресегна зад тях и затвори вратата, като се изпречи между нея и слисания доктор.

Отец Джералдо се извини на Лара и Кий за забяването.

— Съгласи се да поговорим, след като изроди едно бебе. Раждането се запъна и протече по-дълго от очакваното.

— Вие сте американци? — възкликна лекарят на безупречен английски. — Как сте минали границата? Моля ви, обяснете ми какво става. — Той изгледа притеснено суровия лик на Кий и пистолета, затъкнат в колана му. Първо зяпна свещеника, после Лара, която в момента стоеше до бюрото му. — Вие пък коя сте?

— Казвам се д-р Лара Малори. — Устната й не бе кървила от часове, но тя я чувстваше натежала като желязо. — Преди три години аз живеех в Монтесангре със съпруга си, посланика Рандъл Портър.

— Ами да, разбира се — рече той, когато споменът го осени. — Снимката ви беше поместена във вестниците. Съпругът ви беше отвлечен и екзекутиран. Такава трагедия. Безсмислена жестокост.

— Да.

— Лекарското братство още оплаква смъртта на посланика. След скъсването на отношенията със Съединените щати притокът на медикаменти и фармацевтични средства почти секна.

— Като лекар напълно разбирам проблема ви. — Тя пристъпи няколко крачки напред. — Д-р Сото, лично ще се погрижа да получите предостатъчни количества от тях, ако ми помогнете сега.

Докторът погледна през рамо към Кий, хвърли още един въпросителен взор на свещеника и отново се обърна към Лара.

— По какъв начин да ви помогна?

— Да намеря гроба на дъщеря си.

Д-р Сото я зяпна ококорен от изненада, но нищо не каза.

— При отвличането на съпруга ми тя беше убита в престрелката. Била е погребана тук. Моето правителство, както и няколко монтесангренски режима, не се отзоваха на постоянните ми молби останките й да бъдат ексхумирани и върнати в Съединените щати. Дошла съм да го направя собственоръчно. Но не знам къде е заровена.