Сандра Браун - Пламъци

Навлече дрехите си, без да откъсва очи от отворената врата, през която Лара припряно се беше оттеглила.

— Прав си. Тук няма нищо.

Лара подритна от пътя си парче мазилка, свлечена от тавана, поразиите, нанесени в библиотеката на американското посолство, не се поддаваха на описание. Кристалният полилей лежеше разбит върху каменните плочки на пода, от който бяха задигнати обюсонските ръчно тъкани килими, красели го някога. Рафтовете бяха опоскани. Купчините пепел бяха нямо свидетелство за съдбата на книжните томове.

Знамето, стояло в ъгъла, беше разкъсано на парчета, по ламперията на стените бяха надраскани със спрей всевъзможни хули по адрес на Съединените щати. Нито един от високите прозорци не беше оцелял. Очевидно по тавана бе стреляно, защото по пода бяха пръснати късове мазилка и натрошени гипсови корнизи. Мебелите бяха иззети. Сред отломките сега се бяха настанили влечуги и птици.

— Съжалявам, госпожо Портър.

— Вие не сте виновен — каза тя на отец Джералдо, който се навърташе край нея. Беше блед и изнурен, кожата на лицето му имаше пръстен оттенък, очите му бяха кръвясали. Ръцете му трепереха така неудържимо, че едва смогна да изпие кафето, което бе сварила преди да тръгнат от дома му. Престори се, че не забелязва как долива чашата си с ром. — Вие се опитахте да ме предупредите, че ще заваря нещо подобно.

— Искате ли да видите някое от другите помещения?

— Кабинета на Рандъл, моля.

— Само че по-бързо — каза Кий.

Той стоеше до един прозорец, долепен към стената. Можеше да гледа навън, без да го засекат. Бяха облечени с дрехите, приготвени от отчето предната вечер, а джипа оставиха в една странична улица и едва тогава влязоха. Въпреки това и двамата с Лара се съмняваха, че маскировката им би заблудила някого, ако се вгледа по-внимателно в тях.

Кий беше взел пушката със себе си. Пистолетът му беше затъкнат в колана на панталона. От мига, в който бяха прекрачили прага на опустошената сграда, той проявяваше по-голям интерес към онова, което ставаше на улицата, отколкото към евентуалните й разкрития вътре.

Извърна глава от прозореца.

— Един и същи джип минава вече три пъти. В него има двама войници. Развяват знамето на Ел Корасон. Не ми харесва привидната им безгрижност.

— Няма да се бавим — обеща тя и с отчето се запромъкваха през развалините към изхода на библиотеката. Кий ги последва, но продължи да поглежда през рамо, докато се изкачваха по стълбите към бившия кабинет на посланика.

— Чакай! — извика предупредително той, когато Лара посегна към затворената врата. Тя отдръпна ръката си и той се приближи с пушката. — Стойте настрана. — Двамата с отчето опряха гърбове в стената и му направиха път. Кий се притисна към Дара и с цевта на пушката блъсна вратата.

Поколеба се още няколко секунди и обясни:

— Само тази врата в цялата сграда беше затворена. Можеше да има поставена бомба.

Тя го заобиколи и пристъпи в стаята. Някога обзаведена като кабинет, който да приляга на един американски посланик, сега помещението беше съсипано подобно на библиотеката. Писалището още стоеше на мястото си, но бе така разбито, че едва се крепеше, по повърхността му личаха белези от нож; с който вероятно бяха накълцали и коженото кресло. От разрезите стърчаха бели памучни фъндъци от тапицерията. Барчето с напитките беше разграбено, уотърфордските гарафи и стъкленици бяха изпочупени в отсрещна та стена.

Отец Джералдо въздъхна тъжно.

— Излиза, че кабинетът на съпруга ви не е бил пожален. — Той се запъти към вратата, но Лара протегна ръка и го хвана за ръкава.

— Почакайте. Може и да не е така. — Тя отиде в дъното на стаята до някакъв бюфет, който изглеждаше непокътнат. Отвори една от преградите и ахна.

— Вижте. Книжа и папки. — Прелисти един документ. — Написани са на испански, но като че имат служебен характер.

Отец Джералдо надникна през рамото й.

— Търговско споразумение. — Зачете нататък. — В основни линии за размяна на нерафинирана захар срещу оръжие. Датирано е броени дни преди организирането на преврата, така че едва ли може да послужи за нещо.

— Явно на някого служи. — Тя бръкна по-навътре в бюфета, извади чифт очила за четене и ги показа на свещеника.

— Приличат на…

— Емилио носеше подобни — довърши изречението тя с развълнуван глас. — Знаех си! Знаех си, че ако е жив…

Внезапно Кий се спусна към нея и запуши устата й с ръка. Махна на отчето да мълчи и кимна към вратата, която бяха оставили отворена.