Сандра Браун - Пламъци

— Гледа към двора. Мислех, че ще ви хареса. Но все пак не забравяйте мрежата против комари.

Тя сякаш не забеляза, че легълцето под разпятието е тясно, че единственото осветление идва от слаба, гола крушка, висяща на тавана, че стаичката е задушна и гореща и че вместо гардероба на стената са наредени три дървени закачалки.

— Много ви благодаря, отче Джералдо. Излагате се на страхотен риск, за да ми помогнете. Никога няма да забравя това.

— Дребна работа, госпожо Портър. Тази църква неведнъж се е радвала на вашата щедрост, въпреки че не сте католичка.

— Възхищавах се на усилията, които полагахте. Те притъпяваха съмнителните подбуди на църковните догми.

Той се усмихна измъчено.

— Спомням си, когато дъщеря ви се появи. Точно този ден навестявах болните из отделенията, научих, че току-що сте родили и се отбих в стаята ви, за да изкажа поздравления.

— Спомням си. Бяхме се срещали по разни светски събирания, но беше много мило от ваша страна да ме посетите.

— Тогава за първи път ви видях да се усмихвате — отбеляза той. — Имаше за какво. Дъщеря ви Ашли беше изключително красиво бебе.

— Благодаря.

Отчето взе ръката й. Стисна я лекичко, каза лека нощ и излезе. След напомнянето за раждането на дъщеря й тя изглеждаше мъничка и изоставена, сякаш се бе смалила от мъка. Кий изпита желание да облекчи скръбта й, да я докосне състрадателно и разбиращо като свещеника, но ръцете му останаха прибрани до тялото.

— Пистолетът при тебе ли е? — попита той.

— Пъхнах го в чантата при фотоапарата.

Дръжката й бе провесена на една от закачалките до стената. Кий извади огромния револвер и й го подаде.

— Легни си с него. Нито за миг не го оставяй.

— Да не би отец Джералдо да ти е казал нещо, което аз не знам? Опасност ли ни грози?

— Мисля, че в нашето положение трябва да бъдем подготвени по-скоро за лошо, отколкото за добро. Ако успеем да се измъкнем без проблеми, ще извадим късмет. — Кимна към нара й. — Опитай се да поспиш. Утре ни чака дълъг ден. Ще почнем от посолството.

Тя го прониза с такъв поглед, че той се почувства неловко.

— Кажи ми истината, Кий — промълви тихо. — Не ме щади, като че съм дете. Според теб, начинанието ни е вятър работа, нали?

Наистина смяташе, че са тръгнали за зелен хайвер, но сърце не му даваше да й каже. Отец Джералдо бе потвърдил предположението му — че войниците ги бяха пуснали в града, за да научат повече за тях и за целта на идването им, а не защото вярваха и дума на измишльотините му за вдовицата и нейния смахнат зет.

Кий беше убеден, че ще извадят страхотен късмет, ако изобщо се измъкнат живи от Монтесангре. Дълбоко се съмняваше, че ще успеят да се качат невредими на самолета и да отлетят с ковчега на Ашли Портър, понесли останките й.

Но въпреки, че не можеше да събере сили и да й признае истината, не желаеше да накърнява интелигентността й с нелепи лъжи. Намери компромисно решение и просто отбягна темата.

— Почини си, Лара. Аз ще сторя същото.

Вместо да си легне, той се върна в кухнята, където прави компания на отец Джералдо, докато свещеникът се напи до забрава. Кий го остави да хърка, пльоснат върху масата, и откри походно легло в стаичката от другата страна на коридора срещу Ларината. Съблече се по бельо, пъхна се между грубите чаршафи от платно и се унесе в неспокойна дрямка, настроил уши за всеки шум.

Сигурно беше заспал по-дълбоко, отколкото си мислеше, защото изведнъж някой го разтърси за рамото и той се сепна. Машинално грабна Беретата, освободи предпазителя и се изправи в леглото.

Лара стоеше до него, измита, сресана и напълно облечена, ръката й беше замръзнала във въздуха близо до рамото му. Дулото на пистолета беше на сантиметри от лицето й.

— Господи! — отдъхна си отривисто Кий. — За малко да те убия.

Тя беше разстроена и бледа.

— Извинявай, че те стреснах. Няколко пъти извиках името ти. Но… но ти не… не се събуди, докато не те докоснах…

Гледаха се втренчено в утринния здрач. Тежкият, влажен въздух се дишаше все по-трудно. Гърдите й се повдигаха и спускаха от усилие по някое време през нощта той бе изритал завивката си. Рукналата между космите на гърдите му пот се беше стекла по ребрата, надолу по корема и се беше събрала в ямичката на пъпа. Гащетата му отпред бяха издути от ерекция колкото телеграфен стълб.

— Седем часът е. — Тя се беше задъхала, сякаш току-що бе пробягала цяла миля нагоре по някой хълм. Обърна се и избяга.

Кий остави пистолета, похлупи лицето си с двете ръце и ги прокара по изпитите си, брадясали страни. Сутрешните ерекции не бяха необичайно явление, но тази беше особено силна.