Сандра Браун - Дългото очакване

— Просто си върви. Изчакай Дейвид навън. Не те искам тук. Вбесена съм, защото ме унижаваш.

— Какво има в тази кутийка? Още един подарък ли?

— Върви си, Ло. — Той се пресегна и измъкна кутийката от ръцете й.

— Дай ми това.

Марни се хвърли да си я вземе, но той я вдигна високо над главата си. После я отвори. Връзка ключове за кола падна на дланта му.

— Кола. — Като ругаеше яростно, Ло затвори очи и силно ги притисна с палеца и средния си пръст.

Марни избърса сълзите от лицето си и предизвикателно се изправи пред него.

— Кола на старо. Не е нова, не е лъскава, не е страхотна. Просто удобно транспортно средство. Той щеше страшно да й се зарадва, ако ти не беше му купил това електронно чудо с четири скорости!

Тя направи отчаян жест към алеята за коли пред къщата.

— Марни, аз…

— Не! — хрипливо извика тя и се дръпна назад. — Не ми трябват твоите извинения, нито съжалението ти. Не искам нищо от теб. Никога не съм искала каквото и да било. Не бих могла да лиша Дейвид от преимуществата, които ти ще му дадеш, но аз лично няма да взема нищо от теб.

— Не съм искал да се меся. В никакъв случаи нямах намерение да те нараня.

— Е, въпреки добрите си намерения, постигна точно това, Ло. А сега, моля те, просто си върви. — Марни имаше чувството, че не може да се владее повече. Сякаш за да се запази, скръсти ръце на гърдите си. — Не искам да идваш повече тук. Дейвид може да реши да остане да живее при теб. Ако стане така, двамата ще намерим възможност да се срещаме от време на време, но теб не искам да виждам повече.

Размаха пръст пред гърдите му.

— Не му казвай, никога не му казвай, че съм му купила кола. Това ще го накара да се чувства ужасно виновен.

Марни се наведе, събра новите дрехи, които бе подарила на Дейвид, и внимателно ги сгъна.

— Ето, вземи ги, може да му потрябват още преди да се видим отново.

Тя ги подаде на Ло.

После изтича на горния етаж и щом затвори вратата на спалнята след себе си, мигом избухна в сълзи.

На следващата сутрин, когато влезе в кухнята, за да си свари кафе, Марни с удивление установи, че тя е безукорно чиста. Из трапезарията нямаше дори следа от тържествената вечеря, макар че украсеният с цветя свещник все още стоеше в средата на масата. Явно Ло и Дейвид бяха почистили навсякъде, преди да си тръгнат.

Докато пиеше кафето си, Марни се питаше дали ще успее да продаде колата, която току-що бе купила. Може би от фирмата щяха да се съгласят да си я вземат обратно, като й върнат по-голямата част от парите. Докато размишляваше колко малко е вероятно да се случи подобно нещо, телефонът иззвъня.

— Мис Хибс?

— Да.

Обаждаше се един от лекарите на санаториума.

— Преди няколко минути майка ви получи тежък сърдечен удар. Вече пътува с линейка към болницата.

Смрачаваше се, когато тя зави по улицата на Ло. Паркира колата пред къщата му и за миг остана да седи зад волана, прекалено уморена и отчаяна, за да се помръдне.

Най-накрая събра достатъчно сили, за да излезе от колата и да отиде до входната врата на къщата. Звънецът пронизително иззвъня, Венера подозрително излая и едва тогава Ло отвори вратата. Беше само по мокри бански гащета. Изглеждаше направо шокиран, като я видя.

— Здравей, Ло. Тук ли е Дейвид?

— Не.

— О!

Беше мислила само за това как ще стигне дотук и ще види Дейвид, нищо повече.

— Влез.

Беше по-лесно да го послуша, отколкото да помисли за някаква друга възможност. Пристъпи вътре и Ло затвори вратата. Венера я погледна изпитателно, а после се приближи до нея, за да завре нос в коляното й. Марни машинално посегна и потупа животното по главата.

— Това е направо невероятно — обяви Ло, като прокара пръсти през мократа си коса. — Ловджийските хрътки обикновено са хрисими, но Венера има непоносимост към всички останали представителки на женския пол.

— Тя разбира, че аз не представлявам никаква заплаха — каза Марни, а после, без всякакво предупреждение, изтърси: — Майка ми почина днес следобед.

Усмивката на Ло мигновено се стопи. Той притисна с ръка гърдите си. С труд преглътна. Погледна настрани, после отново към нея.

— Моите съболезнования, Марни. Как се случи?

— Тази сутрин е получила още един удар. Най-тежкия. Пристигнах в болницата няколко минути след като я бяха докарали там. Цял ден бях при нея в отделението за спешна помощ.

— Цял ден? Сама? Защо не ни се обади?

— Нямаше причини да ви се обадя. Тя въобще не дойде в съзнание.