Сандра Браун - Дългото очакване

— С помощта на Дейвид. Помислихме си, че това е най-малкото, което можем да направим, след като ти положи толкова усилия да приготвиш тържествената вечеря.

Марни отпи голяма глътка студен чай.

— А ти как му обясни моето изчезване?

— Казах му, че си се изморила толкова много и си била толкова изтощена психически, че си изпаднала в истерия и си помолила да те извиним и да те оставим сама.

— И той ти повярва?

— Намекнах за определена дата от месеца. В това неразположение винаги има нещо тайнствено и недоизказано, което неизменно кара мъжете да се въздържат и да не задават много въпроси.

— Голям познавач си.

— Но е вярно.

Тя се намръщи.

— На мен обикновено не ми прилошава дори на определена дата от месеца.

— Е, аз използвах родителския си авторитет и не му дадох възможност да прави други предположения. После разпределих задачите по почистването на кухнята — Преди да тръгнем, той искаше да се качи да види как си, да ти благодари за вечерята и за новите дрехи и тъй нататък, но аз му казах, че знам от опит, че когато една жена е в такова настроение, по-добре е да остане сама.

— За едно нещо си прав. Снощи наистина трябваше да остана сама.

Той се пресегна през масата и сложи длан върху нейната.

— Искам да ти кажа нещо за тази проклета кола, Марни.

— Няма значение, Ло.

— Аха. Не бих искал да остане някакво скрито лошо чувство, което да ни измъчва после. Ако знаех, никога нямаше така да проваля изненадата ти.

— Не смятах, че е необходимо да ти кажа какви са плановете ми.

— Не съм купил тази спортна кола, за да го примамя. Честна дума. Дори си мислех, че и ти ще се зарадваш — добави той с крива усмивка. — Просто исках да направя нещо много специално за него.

— И аз! — възкликна Марни разпалено, като сложи ръка на гърдите си.

— Разбирам те и много съжалявам. Направих грешка. Това е всичко, което мога да кажа засега, освен — Ло помълча малко, като я гледаше умолително. — Освен това, че той е бил с теб през целия си живот. Празнували сте заедно всички онези петнайсет рождени дни, които аз съм пропуснал. Може би наистина прекалих, като му купих тази кола. Но не ме обвинявай, преди да размислиш. Още нямам никакъв опит. Не може да не направя някоя и друга грешка. Ще бъдеш търпелива с мен, нали?

— Добре.

Тя се почувства много смутена заради снощното си държане и ужасно й се спеше. Всъщност почти не можеше да държи главата си изправена. Когато успя да съсредоточи сънения си поглед върху Ло, забеляза, че той се е вторачил в нея.

— Да не би да си сложил нещо в храната? — попита тя, осенена от внезапно прозрение.

— В чая.

— Сложил си някакъв наркотик в чая?

— Не беше наркотик. Просто една капсулка, която няма да ти навреди и ще ти осигури спокоен сън.

— Ло! — Марни вложи цялата си сила в това протестно възклицание, но въпреки това то прозвуча като мяукане на новородено котенце.

Той отиде до нея, повдигна я от стола и я притисна към себе си.

— Време е да спинкаш.

— Никога няма да ти простя това — изломоти тя, притиснала лице до гърдите му. — Никак не е чудно, че имаш такъв успех с жените. Първо ги упояваш.

— Само онези, които вдигат много шум. — Ло я остави пред вратата на банята. — Съблечи се.

— Не е необходимо.

— Направи го, ако не искаш аз да те съблека.

Не беше възможно да спори с него, когато очите й се затваряха. Тя се подчини и влезе в банята.

— Зад вратата ще намериш един халат. Аз ще ти оправя леглото.

С движения на сомнамбул Марни смъкна дрехите си и ги пусна на пода. Лекият памучен халат беше ушит за мъж с два пъти по-големи размери от нейните, но беше хладен и мек. Тя го набра отпред и върза хлабаво колана.

Когато се върна в спалнята, Ло вече бе оправил леглото и потупваше възглавниците.

— Добро момиче. Лягай.

Марни легна и той я покри със завивките. Тя зарови лице във възглавницата и затвори очи.

— Не искам да стана самотна, нещастна и озлобена жена като майка ми, Ло. Повече скърбя за това, че беше нещастна, отколкото за това, че е мъртва.

— Знам.

Той хвана няколко кичура от косата й и ги стисна с пръсти. Все още беше съвсем мокра и миришеше на шампоан.

— Вече нямам семейство.

— Имаш Дейвид.

— И него ще загубя.

— Няма да стане. — Една сълза се плъзна изпод затворените й клепачи. Той я избърса, а после близна палеца си. — Искаш ли да ти разкажа една приказка?

— Стига да има щастлив край.

— Ти ще прецениш.

— За какво се разказва в нея?