Сандра Браун - Дългото очакване

— Какъв тип?

— Онзи, когото си обичала. Който те е изоставил.

— О! — тихичко въздъхна тя.

— Ако не е бил той, сега нямаше да бъдеш моя. — Ло наклони глава и целуна розовото зърно. — Сигурно имам късмет.

Той продължаваше да целува тялото й, като не обръщаше внимание на задъханите й протести, когато устните му слизаха все по-надолу.

— Ло! — простена тя, когато той разтвори бедрата й. Приготви се да проникне в нея и каза:

— Марни, толкова дълго чакахме. Отвори очи и ме погледни.

Тя не само го погледна, но и обви шията му с ръце. Ло простена гърлено и проникна в нея. За миг остана неподвижен, като дишаше тежко и се взираше в лицето й.

— Няма ли да?

— Още не — каза той и целуна ъгълчето на устните й. — Устните ти са толкова предизвикателни.

— Така ли?

— Хъм-м-м. Някой ден ще ти разкажа какво съм си фантазирал за тях.

— Разкажи ми сега.

— Не.

— Защо не?

— Ще се смутиш, а аз не искам да свършвам още. Но ще стане, ако заговоря за тези неща.

Той отметна главата й назад и я целуна. После ръцете му се плъзнаха по тялото й и я обхванаха през кръста, Ло я настани в люлката на бедрата си и започна да я гали.

Тихото драскане на Венера по вратата събуди за втори път Марни. Напълно изтощени физически, двамата с Ло бяха заспали. Ръцете и краката им бяха здраво сплетени. Едната му ръка бе заровена в косите й, а другата собственически покриваше едната й гръд. Когато Марни се опита да се освободи, той дрезгаво промърмори:

— Стой мирно!

— Трябва да стана. Пък и Венера има нужда да излезе навън.

— Тази кучка — изломоти той, като се обърна по гръб и изрита завивката. — Ще я пусна навън и ще направя малко кафе.

Ло прегърна Марни и я целуна силно и страстно.

— Запази ми мястото.

После я остави, спусна крака от едната страна на леглото и тръгна към вратата на спалнята, без да забелязва, че е гол.

Но Марни не можеше да не забележи това. Тя лежеше сред безнадеждно усуканите чаршафи и му се възхищаваше, докато не се скри от погледа й. Цялото й тяло гореше от гордото усещане, че притежава най-красивия любовник в цялата вселена.

Като влезе в банята, Марни забеляза, че след изминалата нощ у нея са настъпили огромни промени. По корема и гърдите й имаше следи от целувките му. Болката между бедрата й беше по-скоро приятна. Тя се наслаждаваше на тези промени.

Взе набързо душ и се облече. Като носеше в ръце обувките си, тръгна боса през къщата по посока към кухнята. Една открехната врата привлече погледа й. Блъсна я леко и тя се разтвори.

Стаята на Дейвид. Това веднага й стана ясно. Навсякъде бяха нахвърляни дрехи, този негов навик по-рано я дразнеше, но сега й се видя мил и трогателен. Тук имаше и много плакати с изображения на рокзвезди и известни спортисти, а от един от тях, облечена само по бикини, сияйно се усмихваше Кристи Бринкли. Върху бюрото бе поставен малък модел на „Виктори“ а до него се виждаше купчина учебници.

Стаята вече носеше неповторимия отпечатък на Дейвид, макар че той съвсем отскоро живееше тук. Сред обичайните му вещи имаше и нов телевизор с видео — нещо, което той отдавна искаше да притежава. Върху нощното шкафче бе поставен нов телефон. В една кутия имаше цял куп касети.

Очите на Марни се замъглиха от сълзи, тя отстъпи заднишком, излезе и затвори вратата. Досега не бе осъзнала колко щедър е Ло. За Дейвид тази къща сигурно беше като истински рай, бяха го учили — главно поради нуждата, — че материалните блага не са най-важни.

Веднага трябваше да си го върне. Иначе можеше да го загуби завинаги. Щом го видеше, веднага щеше да му каже да се прибере у дома, където му беше мястото.

Ло бе обул чифт спортни гащета. Беше в кухнята. Когато Марни влезе, той разбъркваше портокаловия сок в гарафата.

— Кафето е почти готово.

— Не искам кафе.

Строгият й тон го накара да застине на място.

— Искам само да ми дадеш някакво обяснение за онези луксозни играчки, които си подарил на Дейвид. Мисля, че снощи се разбрахме по въпроса за твоето разточителство.

Много внимателно той постави гарафата на масата.

— Трябваше ли да си взема обратно онова, което вече съм му дал? Бъди разумна, Марни. Снощи само решихме, че аз съм един прекалено снизходителен баща, защото не съм виждал сина си цели шестнайсет години и че ти ще бъдеш по-търпелива с мен.

— Е, след като надникнах в онази стая на електронните чудеса, която се нарича негова спалня, търпението ми просто се изчерпа.

Ло подпря ръце на хълбоците си.