Сандра Браун - Дългото очакване

— И защо е тази внезапна реакция?

— Ти обсипваш Дейвид със скъпи подаръци, за да го съблазниш и да ми го отнемеш — обвини го Марни.

— Това не е вярно.

— Струва ми се, че е вярно.

— Защо да го правя?

— Защото искаш да си номер едно за всеки. Да си върхът. Шампионът. Най-важният.

— Преди по-малко от час — провлачено каза той — ти беше на върха. И се наслаждаваше на всеки миг. Или е по-добре да кажа — на всеки сантиметър?

Пламна цялата от гняв и смущение. Пусна обувките си на пода и набързо ги обу. Врътна се на токчетата си и закрачи към входната врата. Отвори я рязко и насреща й застанаха Венера и Дейвид.

— Мамо! — възкликна той. — Направо не можах да повярвам, когато видях колата ти отпред. Какво става?

Беше така стресната от срещата с него, че не можеше да продума. Освен това се опасяваше, че нещо във външността й може да му подскаже какво е правила през последните няколко часа в леглото на Ло.

— Заради баба ти, Дейвид — обади се Ло иззад гърба и. Марни най-сетне възвърна самообладанието си и тихо му съобщи:

— Тя почина вчера следобед.

— Вчера?

— Ние с Марни обсъдихме този въпрос и решихме да не ти разваляме празненството. Ще ви оставя сами. Хайде, Венера, отиваме в задния двор.

Кучето последва Ло, а Марни и Дейвид останаха сами. Той беше изпълнен с разкаяние.

— Божичко, мамо, съжалявам, че не бях наблизо.

— Нямаше как да узнаеш.

— Да, ама ти си била сама през тази нощ.

— Аз… всичко беше наред. Имах нужда от малко време, за да поразмисля.

Дейвид пристъпи напред и я прегърна.

— Сигурно се чувстваш ужасно. Знам как щях да се чувствам аз, ако нещо се бе случило с теб.

Тя го прегърна и силно го притисна към себе си. По бузите й потекоха сълзи.

— Благодаря ти, миличък.

— Кога ще бъде погребението? — попита той, като отстъпи назад.

— По-късно днес. Не виждах никаква причина да го отложа. Тя си беше приготвила всичко предварително. Пък и нали имаме онзи парцел в гробището — добави тя, мислейки за гробовете на Шарън и баща си.

— Ние с татко ще дойдем. В колко часа ще бъде?

Тя му каза.

— Опелото ще бъде кратко. — Дейвид кимна и няколко руси къдрици паднаха на челото му. Той машинално ги приглади назад. — Хареса ли ти купонът?

— Беше страхотно. До четири сутринта играхме покер.

— Покер ли?

— Ъхъ, татко ми даде някои указания и спечелих десет долара.

— А аз дори не знаех, че ще ходиш там.

— Вчера се опитах да ти се обадя и да поискам твоето разрешение. Сега знам защо не си била вкъщи. Отначало се страхувах, че татко няма да ме пусне.

— Защо?

— Искаше да знае дали родителите на Джак ще си бъдат у дома, дали ще има алкохол или наркотици и тям подобни. Трябваше да го убедя, че на Джак може да се разчита, както и на неговите гости. Той каза, че ми вярва, но все пак се обади на мисис Муър. — Дейвид се засмя. — Сега вече имам двама строги родители.

— Ло строг ли е?

— В неговата къща се спазват определени правила. Никаква телевизия, докато не си напиша домашните и той не ги провери. Само една сода на ден, но мога да пия пресен плодов сок колкото си искам. Три телефонни разговора дневно и всеки само по петнайсет минути. Касетофонът да свири така, че той да не го чува. Ло е също като теб, мамо. Дори ми каза, че не бива да се излежавам цяло лято, ами да си намеря работа, ако ми трябват джобни пари. Ясно ли ти е? Той е съгласен с теб. Казах му, че аз така и така се каня да си намеря работа.

— Харесва ли ти да живееш при него, Дейвид? — Марни знаеше, че е нечестно да го притиска така, но прекалено сериозното й изражение го подтикваше към откровен отговор.

— Ами да — отговори той, като жестикулираше смутено. — Това е страхотна къща. Ще се чувствам много самотен без Венера, вече така свикнах да е около мен. След вечеря ние с татко си говорим за разни неща — точно както правехме с теб. Понякога се шегуваме, но той става много сериозен, когато говорим за Бога и за честността, за онези неща, които наистина имат значение, нали разбираш?

Дейвид се прозина широко и прикри устата си с ръка.

— По дяволите! Съжалявам, мамо. Снощното безсъние ми се отразява.

— Защо не отидеш да си подремнеш? Ще се видим по-късно следобед.

— Сигурна ли си? Не искаш ли сега да си дойда у дома с теб?

— Не. Аз съм добре. Ти трябва да си починеш.

Той изпита видимо облекчение, макар че я прегърна силно. Марни вече бе излязла през входната врата, когато го чу да вика:

— Ей, татко? Къде си? — Точно така поздравяваше и нея, когато се прибираше у дома.