Сандра Браун - Дългото очакване

Как бе възможно тя да се мери с родния му баща, който можеше да си позволи да му купи нова кола и нов телевизор, когато тя цяла година се бе опитвала да събере пари за нови тапети в стаята му?

Въобще не бе възможно. Нямаше да го прави. Повече не.

Марни тежко се изкачи по стълбите. Не запали лампите, макар че се смрачаваше и виолетови сенки изпълваха всеки ъгъл на къщата й.

Влезе в спалнята, свали черните си пантофки и остави дамската си чанта върху бюрото. Отиде до прозореца, който гледаше към задния двор, и няколко минути остана така, взирайки се в пространството. Отчаянието я обезсилваше.

Точно когато се канеше да се обърне, забеляза футболната топка на Дейвид, която лежеше забравена под азалията. Изглеждаше някак самотна, захвърлена, забравена, като истинско олицетворение на мъката в живота й.

С тежка въздишка тя посегна да разкопчее ципа на черната си рокля.

— Нека да ти помогна.

Подскочи от изненада и рязко се обърна. Ло стоеше на прага, все още облечен с тъмния си костюм и бялата си риза. Когато сърцето й започна да бие по-спокойно, Марни го укори:

— Изплаши ме до смърт. Откъде изникна?

— Ние те последвахме.

— Ние ли? Къде е Дейвид?

— Изпратих го у дома. Не искаше да отиде, но му казах, че нашият разговор ще е само за възрастни и че той не е поканен.

— Какъв разговор?

— Онзи, който ще започнем ей сега. Първо искам да знам как се чувстваш.

— Имаш предвид след погребението на майка ми ли? — Той кимна утвърдително. — Спокойна съм, защото знам, че тя почива в мир. Най-накрая.

— Добре. Но преди да започнем, нека да свалим тази рокля. — Ло влезе в стаята. — Обърни се.

— Нямам намерение да събличам роклята си, Ло. Ако ще разговаряме, предпочитам да остана с нея. Той явно нямаше желание да спори.

— Както искаш, но аз ще се посъблека.

Ло свали сакото и вратовръзката си и ги хвърли в долния край на леглото. Разкопча яката на ризата си и нави ръкавите й.

— Ето. Така е много по-добре.

— Всъщност радвам се, че си тук — каза Марни. — И аз искам да поговоря с теб.

— Давай.

— Ти си пръв.

— Добре. — Той подпря ръце на хълбоците си, пое си дълбоко въздух и няколко секунди се взираше в пода между краката си, преди да вдигне очи и да я погледне. — Ние с Дейвид вече обсъдихме този въпрос.

— Какво сте обсъдили?

— Искаме да отидем в съда и по законен път да променим фамилното му име на Кинкейд.

Думите му я пронизаха болезнено. Едва не извика от мъка. Тази промяна на името означаваше много. Тя определяше окончателно самоличността на Дейвид. Той вече щеше да бъде син на Ло. А не неин.

— Разбирам — хрипливо изрече Марни.

— Искам публично да го призная за мой син.

— Не е необходимо, Ло. Майка ми те заплашваше с публично изобличение, но това никога няма да стане.

— Знам, но то вече ми изглежда съвсем незначително. Всъщност бих искал всички да знаят кой е Дейвид и колко много означава за мен. Тази сутрин се обадих на моите родители и им казах за него.

— А те как реагираха?

Той огорчено поклати глава.

— Имаш предвид, след като се съвзеха от шока ли? Следващата седмица ще пристигнат да се запознаят с внука си. Той говори и с двамата и навъртя една дяволски голяма сметка. Мисля, че се обичат вече.

Марни усети, че се задушава, обърна му гръб и се приближи до прозореца.

— Това е чудесно. Толкова се радвам за Дейвид. — Помълча малко. — Като се има предвид тази новина, наистина е хубаво, че и аз стигнах до някои заключения.

Пое си дълбоко дъх и тесните й рамене се повдигнаха.

— Нямам намерение да се боря с теб в съда, Ло. Първо, аз не мога да се меря с теб. Ти си му родният баща. Това само по себе си е достатъчно. Аз му бях отлична майка, но засега ти май също се справяш отлично, което, да си призная, ме изненадва. Второ, никога няма да позволя Дейвид да бъде поставен в такова положение, че да му се наложи да избира между нас двамата. Той те обича. Вярвам, че ние и двамата го обичаме и искаме най-доброто за него. Той е щастлив, че живее при теб. Иска да носи името ти. Смятам, че е най-добре Дейвид да остане за постоянно при теб. Смятам да му кажа точно това.

Гърлото й беше така стегнато от напрежение, че я болеше. Думите с мъка се изтръгваха от устните й.

— Така или иначе след две години той ще отиде в колеж. — Тя наведе глава. — Нали виждаш, че не съм чак такава егоистка. От деня, в който Шарън ми каза, че е бременна, аз исках бебето, защото имах нужда да обичам някого и той да ме обича. Щом се грижиш за едно дете, то те обича инстинктивно. Шарън монополизираше цялото внимание на родителите ми, макар и в отрицателен смисъл. Тя ги изтощаваше. Не им оставаха сили да се грижат за мен. Тъй че аз имах нужда от Дейвид, както и той имаше нужда от мен. — Марни погледна през рамо към Ло. — Но той вече няма нужда от моите грижи. И не мога да го натоваря с отговорността да се грижи за моето щастие и да ми осигурява онова, което ми е необходимо. Няма да го направя.