Сандра Браун - Дългото очакване

— Здравей, мамо.

— Здрасти, тъкмо тръгвах. Пред главния вход ли ще ме чакаш или пред входа на гимнастическия салон?

— Добре че те хванах навреме. Татко вече е тук. Той ще ме закара. Щом приключим, ще дойдем направо при теб.

Марни беше така силно разочарована, че не можа да продума.

— Мамо? Чуваш ли ме?

— Раз-разбира се. Аз просто…

— Заета си. Знам. Татко каза, че си се скъсала от работа, за да подготвиш всичко за тази вечер. Ако той ме закара да си получа шофьорската книжка, това ще ти бъде от помощ, нали?

— Да — мрачно отвърна тя.

— Не си прави много труд за вечерята. Това е само един рожден ден.

— Имам специални планове и това си е моя работа. Но все пак благодаря. — Нямаше да му каже колко много е разочарована. Това щеше да развали настроението му за целия ден. — Бъди внимателен, Дейвид. Пожелавам ти късмет. Когато се върнеш, ще празнуваме двойно.

— Добре, дочуване.

Остави слушалката, беше толкова потисната, сякаш се задушаваше. За секунда се поддаде на това настроение, но после веднага се овладя.

Днес беше шестнайсетият рожден ден на Дейвид. Нито той, нито Ло имаха представа с какво нетърпение бе очаквала да присъства на изпита му за шофьорска книжка. Не бяха я лишили нарочно от това. Ло бе предложил да я замести и това беше жест на внимание, не бе го направил от злоба.

Имаше какво още да свърши, преди двамата да пристигнат. Чувството на разочарование щеше да й попречи да устрои такъв рожден ден, че Дейвид да го запомни завинаги.

— Нищо чудно, че си в такава страхотна форма — каза Ло на Дейвид и отмести чинията си. — Цял живот си се хранил така.

— Казах ти, че е добра готвачка. — Дейвид обърна сияещото си лице към Марни и пъхна последната домашно приготвена кифличка в устата си. — Но този път надмина себе си с това задушено, мамо.

Тя се радваше на похвалите му.

— Доволна съм, че ви хареса. Само се надявам, че сте оставили малко място за десерта.

— Ето това ъгълче тук е празно. — Той посочи едно място между две ребра. Това беше детска игра, която двамата обичаха да играят.

— Тогава няма да ви карам да чакате повече. Ще сервирам десерта веднага щом прибера тези чинии.

Марни стана и започна да трупа чиниите в един поднос.

— Аз ще ти помогна — каза Ло и отмести стола си.

— Не е необходимо.

— Знам.

— Е, това е моят рожден ден, затова аз ще си седя тук и ще видя колко силно мога да се оригвам.

— Дейвид Хибс, ти…

— Само се шегувам, мамо.

Тя направи гримаса и понесе тежкия поднос към кухнята.

— А тези къде да сложа? — попита Ло, като вдигна една солничка и една мелничка за черен пипер.

— В последното шкафче вдясно. На втората полица.

— Страхотна маса. Страхотна вечеря.

— Благодаря.

— Нищо не може да те стимулира сексуално така, както една хубава вечеря с цветя и свещи на масата и — Той се приближи зад нея и я прегърна с една ръка, обхвана с длан гръдта й и с деликатни пръсти погали нежното зърно. — Една красива жена.

Марни рязко си пое дъх и се обърна.

— Ло! Какво правиш?

— През целия ден не ми е било така приятно — прошепна с дяволита усмивка той и впи топлите си устни в нейните. Ръцете му се спуснаха надолу и той плътно притисна тялото й към себе си.

— Държах се добре. Дадох ти време. Не те притисках. Но дявол да го вземе, вече чаках достатъчно. Желая те, Марни. — Той притисна бедрата си към нейните и видя как зениците й се разшириха. — И ти ме желаеш — добави грубо, преди да запечата на устните й една дълга, ленива, прекрасна, смучеща целувка.

— Ло? — Най-накрая успя да прошепне името му тя, останала почти съвсем без дъх.

— Да? О, боже, ти си прекрасна! Очите му не се откъсваха от лицето й.

— Ло?

Марни едва успя с треперлив глас отново да произнесе името му преди следващата целувка, при която всеки страстно, но и нежно смучеше устните на другия.

Най-накрая Ло вдигна глава.

— Нашият син ни чака — хрипливо изрече той. — С това ще се заемем по-късно. — Отново погали с палец зърното на едната й гръд и усети колко е втвърдено. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. А междувременно с какво мога да ти помогна?

Като начало трябваше да я подкрепи, за да не падне, защото тя не беше сигурна, че ще може да стои права. Но все пак Марни успя да се задържи на краката си, скоро свещите върху тортата бяха запалени и тя я понесе към дневната, където Дейвид ги очакваше.

— Нали не сте толкова старомодни, че да започнете да пеете „Честит рожден ден“, а?

Марни погледна към Ло и му се усмихна дяволито. Двамата изведнъж шумно запяха. Дейвид се сви на стола си и запуши ушите си с ръце. Още преди да свърши песента, тримата заедно се разсмяха.