Сандра Браун - Дългото очакване

Точно тогава Дейвид затопурка надолу по стълбите, като носеше на рамо картонена кутия със свои вещи. Стаята му в къщата на Марни постепенно се изпразваше, докато онази в къщата на Ло вече бе препълнена. Марни си повтаряше, че не бива да се плаши от това прехвърляне на вещите му от едната къща в другата, защото всички тийнейджъри обичат да бъдат заобиколени от собствените си вещи. Така се чувстваха по-независими.

— Готов ли си, татко?

— Щом ти си готов.

— Тази вечер ще играем голф — беше й съобщил Дейвид.

— Приятно прекарване.

— Искаш ли да дойдеш? — предложи й Ло.

— Да, мамо, искаш ли да дойдеш? Но трябва да те предупредя, татко, че тя се сърди, ако не спечели.

— Нищо подобно! — Марни игриво бе цапнала Дейвид. — Бих искала да дойда, но не, благодаря. Имам работа тази вечер.

— Добре. Довиждане. Ще се видим утре. Може ли аз да карам, татко?

— Разбира се — каза Ло и му подаде ключовете.

— Внимателно ли шофира? — попита Марни, като погледна тревожно към поршето.

— Много внимателно. Вече има доста практика. Набързо ще изкара шофьорския курс.

— Остават още пет дни. Не съм сигурна, че е готов да препуска сам по пътищата.

— Той е много внимателен шофьор, Марни.

— Знам. Страхувам се от разни смахнати, които може да срещне на пътя.

Това се бе случило преди пет дни. Днес беше великият ден. Изпече кейка прекалено рано, за да има време следобед да придружи Дейвид до Центъра за подготовка на шофьори.

Откакто навърши дванайсет години, Дейвид очакваше този ден. Марни се страхуваше за него, но с нетърпение очакваше да сподели радостта от този ритуал на преминаване към света на пълнолетните.

Последните две седмици бяха най-трудните в живота й и можеха да се сравнят по напрежение само с онези преди седемнайсет години, когато се страхуваше, че Шарън може да направи аборт и да погуби дете на Ло въпреки волята на баща им.

След като Дейвид напусна къщата й, тя изглеждаше много тиха през деня и зловеща през нощта. Марни се събуждаше всеки път, когато проскърцаше някоя дъска.

Ужасно тъгуваше за него. Болката бе постоянна и силна, все едно че я болеше зъб. Дори беше още по-лошо, защото не знаеше кога ще свърши всичко това. Засега Дейвид нито веднъж не бе споменавал, че се кани да се прибере у дома. Страхът, че може би никога няма да се върне, направо я убиваше.

Но в нощта, когато Дейвид бе открил, че Ло е негов баща, тя бе взела едно решение. Дейвид щеше да я намрази, ако го държеше дори един ден повече разделен от Ло. Щеше да полудее, докато го наблюдаваше как се отдалечава в колата заедно с Ло и я оставя сама. Но дълбоко в душата си Марни знаеше, че е постъпила правилно.

Бяха се разбрали Ло да откарва всяка сутрин Дейвид на училище, макар че то беше доста далеч от космическия център „Джонсън“. Той не беше се оплаквал от това неудобство. Всеки следобед Марни вземаше Дейвид от училище. Двамата прекарваха около един час заедно, докато Ло не минеше да го прибере.

Марни жадуваше за тези часове с Дейвид и гледаше нищо да не им попречи да ги прекарат заедно — нито посещенията при майка й, нито работата й. Това, че не успя да получи поръчката за телефонния указател, за нея беше финансов и професионален неуспех. Марни бе двойно разочарована, защото нямаше да има пари за изненадата, която отдавна смяташе да подготви за рождения ден на Дейвид.

Но няколко дни след като отхвърлиха проекта й, от агенцията на мистър Хауард й се обадиха и предложиха друга работа. Марни бе поласкана и радостна. Работата й вървеше много добре и клиентът й вече споменаваше за нови поръчки.

Потръпна от радост при мисълта за подготвяната изненада, тъй като в края на краищата се бе оказала платежоспособна. Дейвид щеше „да си получи кравата“, както сам щеше да се изрази. Толкова й беше приятно да знае, че може да направи нещо много специално за него.

Да се състезава с Ло никак не бе лесно. Той няколко пъти бе вземал Дейвид със себе си в самолета и момчето бе във възторг. Двамата дори бяха ходили заедно в Анаполис, където Ло произнесе реч пред абсолвентите от военното училище.

То се знае, очите на Дейвид сияеха и той преливаше от възторг, когато разправяше за всички прекрасни неща, които баща му беше направил за него. И Марни се радваше с него, но не можеше да не изпитва ревност. Сега тя щеше да накара очите на Дейвид да засияят от радост.

Следобед къщата вече бе почистена, трапезарията украсена, а вечерята — готова да бъде сложена във фурничката. Марни взе душ, преоблече се и тъкмо слизаше по стълбите, като се поздравяваше за идеалната подготовка, когато телефонът иззвъня.