Шърли Бъзби - Игра на съдбата

— Разбира се — прекъсна го Тес. — Няма кой друг да е.

Ник кимна и й хвърли тъжен поглед.

— Сигурно няма да повярваш, но това ми дойде наум в деня, когато те нападнаха — дори накратко го обсъдих с близките ти, но се боя, че напоследък… — и той закачливо й се усмихна — главата ми е замаяна от огнените ти къдрици.

Тес леко се усмихна.

— Разкажи ми какво е станало тази сутрин.

Никълъс въздъхна и стана. Облегна се на бюрото си и се вгледа в излъсканите си черни ботуши.

— Според Алекзандър, нещо — той не знае точно какво — го е събудило призори. Лежал в твоето легло и се ослушвал. Първо си помислил, че шумът идва от мазето. В следващите няколко минути настъпила пълна тишина и той решил, че му се причува. Но внезапно видял, че вратата на стаята е отворена и че някой се промъква към него. Затаил дъх и изчакал, не искал да го изплаши. После усетил човек до леглото си.

— Като видях ножа — намеси се Алекзандър — разбрах, че съм в смъртна опасност. Замахна близо до рамото ми — одраска ме, но не дълбоко. Мисля, че се целеше в сърцето ми, но в тъмнината не успя. — Едва преглътна и продължи: — Ако спях, без съмнение щеше да успее. Аз скочих и започнахме да се борим — изкривена усмивка премина по израненото му лице. — Като ме гледа човек не би повярвал, но доста добре се представих. Още в началото успях да му избия ножа и в тъмницата никой не можа да го открие, така че беше нещо като уличен побой. Не след дълго обаче един удар по главата ме запрати на земята. Когато Рокуел пристигна, аз едва зърнах онзи как изтърча по стълбите и изчезна.

С явно отвращение в гласа Рокуел продължи.

— Незабавно събудихме цялата къща и претърсихме навсякъде, но нищо не открихме освен, че задната врата е отворена…

Алекзандър се усмихна извинително.

— Съжалявам, Тес, че не успях да хвана проклетника.

— О, не си виновен — възкликна Тес с топъл блясък в очите. — Сигурна съм, че си направил всичко по силите си, за да го хванеш.

За няколко минути в стаята настъпи тишина. Обнадеждена, Тес погледна Алекзандър.

— Успя ли да разпознаеш нещо в него? Знам, че е било тъмно, но по време на борбата нищо ли не видя?

Алекзандър сви рамене.

— Не каза името си, ако на това се надяваш. Беше силен, висок и широкоплещест. Когато го зърнах на светлината от фенера на Рокуел, забелязах единствено, че е облечен като джентълмен.

Тес затаи дъх. Обърна се към Никълъс и промълви.

— Описанието много прилича на това, което Роуз даде за моя нападател в събота.

Ник кимна.

— Ако сме прави, че бандата контрабандисти, които използваха кулата, стоят зад тези нападения, можем съвсем правилно да предположим, че това е същият мъж.

Тес болезнено преглътна.

— Изглежда доста последователен, нали?

Ник отново кимна, отчаяно му се искаше да спести на Тес тези ужасни новини. Тя неловко се усмихна.

— А като си помисля, че смятах живота си за скучен и монотонен и се дразнех от ежедневието… — Въздъхна. — Бих дала всичко, за да си върна това ежедневие.

Със закачливо пламъче в очите Ник хвана ръката й. Целуна я и каза.

— Като имам предвид желанието ви, мадам, ще се опитам да бъда един обикновен съпруг!

Алекзандър и Рокуел се засмяха, дори и Тес успя да се усмихне.

— Не мисля, че би могъл да си обикновен, дори и да опиташ — остро отвърна тя.

— Благодаря все пак.

Ник придоби сериозно изражение и се върна на темата. Четиримата седнаха около бюрото. Скоро разговорът им бе прекъснат от почукване на вратата. Ник бързо стана. Останалите ясно чуха гласа на Хети.

— Извинете, че ви безпокоя, графе, но камериерката ми каза, че баронът и брат му са пристигнали тук рано сутринта — още преди да сте станали… Извиняваме се, че се месим в личните ви работи, но предвид положението, с Мег се чудехме, дали има някаква належаща причина за изненадващото им появяване толкова рано.

Докато Ник се чудеше как да отпрати двете дами, Тес тихо промълви зад гърба му.

— Те трябва да знаят. Замесени са колкото и всички нас.

Ник въздъхна и покани дамите да влязат. Едва бе затворил вратата, когато Хети уплашено извика.

— О, Алекзандър! Скъпи мой, какво ти се е случило?

Като че ли бяха сами в стаята, Алекзандър стана и я пресрещна. Взе ръцете й и целуна меките й длани.

— Не се плаши — промърмори той. — Не е нещо сериозно. Само леки драскотини от някакъв звяр.

С треперещи пръсти тя докосна издраното му лице, изражението й показваше дълбоките й чувства.

— Само не ми говори, че обикновен хищник… — каза тя като търсеше погледа му — ти е направил това.