Шърли Бъзби - Лилия в нощта

През следващите няколко минути цареше хаос. Сабрина поздрави свенливо семейство Севидж, високия мъж със смарагдови очи и орлов профил и неговата безупречно красива черноока жена. Сърдечната усмивка и любезността на Катрин бързо й вдъхнаха доверие.

Останалата част от деня премина много приятно. Разведоха гостите из къщата и земите около нея. И после, там бяха децата…

Малко преди да се преоблекат за вечеря, жените се събраха в просторните детски помещения, едва наскоро завършени, и Сабрина беше запленена от децата. Веднага се влюби в Джъстин Слейд. Той беше на шест години и много приличаше на баща си, само че бе наследил морскозелените очи на Леони. Две и половина годишният Никълъс Севидж беше миниатюрно издание на Джейсън. Само усмивката беше на Катрин. Най-малкият Севидж, Рандъл, тъкмо беше навършил една година.

Сабрина наблюдаваше почти завистливо трите момчета, които играеха на пода с дървени войничета, и изведнъж почувства огромен копнеж за собствено дете. Катрин забеляза израза на лицето й и тихо каза:

— Догодина, мила моя, и вие ще ни покажете гордо детенцето си!

— О, надявам се! — прошепна Сабрина и изведнъж й хрумна, че откакто беше женена за Брет, не беше имала… Възможно ли беше вече да е…? О, дано само да е истина!

Вечерята премина във ведра атмосфера. Когато господата запалиха пури с чаша бренди, дамите се оттеглиха в предния салон, за да обсъдят как да прекарат следващите дни. Брет най-после имаше възможност да проведе е Джейсън отдавна желания разговор.

— Да не отлагаме, а веднага да поговорим по същество — започна Морган. — Как ще се развият неприятелските отношения между Испания и Съединените Щати?

Джейсън замислено завъртя в ръка чашата с бренди.

— Обзалагам се, че ще стане много интересно, ако Уилкинсън бъде изправен срещу испанците. Военният министър Диърбърн му заповяда още преди седмици да потегли бързо към района на река Сабин, но генералът не позволи да го изгонят от главната му квартира в Сейнт Луис. — Отправи поглед към Брет, който седеше срещу него, и продължи: — Ти какво мислиш по този въпрос? Морган ми разказа за писмото на Итън. Също и за Джеферсън. Напомнете ми някой път да ви разкажа историята на „мисията“, с която преди няколко години президентът ме изпрати в Англия.

Брет се засмя.

— С удоволствие ще я чуя. Поне си бил в цивилизована страна. — Ала лицето му бързо стана сериозно. — Джентълмени, ако проявите малко търпение, бих желал да ви запозная с моята теория. — Той хвърли подигравателен поглед към приятеля си. — Морган вече чу част от нея, но съм сигурен, че с удоволствие би я чул още веднъж само за да ми каже колко смехотворни са съжденията ми.

Морган вдигна чашата си и каза:

— Започвай. Знаеш, че обичам приказките.

Брет се постара да бъде кратък. Разказа за разговора, който бе водил през онази бурна нощ на 1799 година е Уилкинсън и Хю, после за молбата на Джеферсън да държи под око Бур и Уилкинсън, за разговора си с Бур по време на бала у Стивън Минър в Начез й накрая за упоритите слухове, които се носеха в някои кръгове, че Уилкинсън е убиецът на Гайозо и че през нощта на убийството е изчезнал важен документ.

Преди Брет да продължи с теорията си, Морган го прекъсна:

— Трябва да поговоря малко с Леони. Може би тя ще хвърли повече светлина върху разказа ти. — Излезе от стаята и повика Леони от салона.

Във фоайето я попита тихо:

— Имаш ли нещо против да разкажеш на Брет и Джейсън какво си преживяла през нощта в къщата на Гайозо, когато го убиха? — После се усмихна. Не си длъжна да им кажеш и за срещата ни.

Леони размисли малко, след това вдигна рамене.

— Ако това ще помогне.

Брет и Джейсън изслушаха смаяни историята на младата жена, която преди години се бе промъкнала тайно в дома на губернатора. Със зачервени бузи тя им обясни:

— Вие разбирате, че го направих само за да взема менителниците на дядо си, нали? Не съм крадла!

Двамата кимнаха бързо и когато Леони завърши, Брет веднага я заразпитва:

— Леони, когато погледна през прозореца, видя ли дали дебелият мъж взе нещо от писмената маса у губернатора?

Леони замислено смръщи чело.

— Те спореха… О! Не видях дали Уилкинсън взе нещо, но по някое време губернаторът размаха лист хартия и го напъха под носа на генерала. Уилкилсън гледаше като омагьосан, но ми се струва, че беше изплашен.

— Нещо друго? — попита Морган.

— Ставаше дума за доклад до вицекраля… — Ъгълчетата на устните й се отпуснаха. — Не можах да чуя или да видя кой знае какво, защото ужасно се страхувах да не ме открият — призна тъжно тя.