Шърли Бъзби - Лилия в нощта

— Каза ли й за женитбата ни? — попита тихо тя. Брет кимна.

— Много ли се ядоса?

Брет вдигна рамене.

— Да речем, че сега ме обича още по-малко от преди.

Сабрина направи гримаса. Не понасяше неразбирателствата и много й се искаше леля й още от самото начало да се бе държала малко по-миролюбиво с Брет. Той побърза да я увери, че може да вижда леля си по всяко време, но не спомени нито дума за Карлос, което беше добре дошло за нея.

— Много ли беше дързък е нея? — прошепна тя и дяволито му намигна.

Брет я погледна със съмнителна невинност.

— Не толкова, колкото тя с мен.

Сабрина се засмя.

— Значи си бил отвратителен!

Той се усмихна и взе ръката й.

— Всичко в името на една добра цел, любима. Вече намерих нова компаньонка, овдовялата сестра на моя търговски агент, мисис Бонел — изключително почтена жена. Тя ни очаква в синия салон и с удоволствие ще ти я представя, преди да дойдат гостите ни.

Странно въодушевена, сияеща от любов, Сабрина му се усмихна и дяволито промърмори:

— Струва ми де, че ще си имам доста властен съпруг…

Породилото се така внезапно чувство за взаимна принадлежност не ги напусна през цялата вечер. Сабрина бе образец на любяща жена, а Брет също не съумяваше да прикрива чувствата си. Всеки, който ги видеше, разбираше от пръв поглед, че двамата се женят по любов. Единствено двете главни действащи лица имаха съмнения и не искаха да видят очевидното.

Времето бързо отлетя и двамата се придържаха към мълчаливото споразумение да не нарушават крехкия мир. Бяха стигнали до убеждението, че причината за катастрофалния край на първия им годеж е Карлос. Ала Сабрина все още не можеше да си обясни историята с Констанца. Това много я смущаваше, но бе твърде влюбена, за да допусне то да развали предстоящата сватба.

А Карлос… На няколко пъти Карлос безсрамно се опита да я види, но тя категорично отказа да то приеме. Не желаеше никой да помрачи отново щастието й.

Само един грозен случай внесе горчива нотка в радостното очакване, с което бе изпълнено сърцето й. През първите седмици на юни Сабрина посети леля си, настанила се у семейство Корейас. Франсиска изяви готовност да я види, но само за да хвърли в лицето й насъбралата се в душата й злоба. В този ден Сабрина научи за плана на Карлос да я отвлече и болезнено осъзна, че пропастта между нея и леля й е непреодолима. Изправи се, сложи дантелените ръкавици и се накани да си върви.

Отровният поглед на Франсиска пронизваше гърба й.

— Остави грингото — каза внезапно тя. — Остави го, омъжи се за Карлос и всичко ще бъде добре. Карлос наистина те обича и искаше да те отвлече само защото те обожава и би направил всичко, което зависи от него, за да си щастлива.

Нито Сабрина, нито Франсиска подозираха истината за това, което възнамеряваше да извърши Карлос.

Не по-малко упорита от леля си, Сабрина кратко поклати глава.

— Не мога да го направя, лельо.

Франсиска изсъска като усойница:

— Ако сега си тръгнеш, ако откажеш да направиш това, за което те моля, не смей да ми се мяркаш повече пред очите! Избирай — семейството ти или грингото!

Няма какво да избирам — отговори спокойно Сабрина и излезе.

След седмица пристигнаха родителите на Брет и Сабрина бързо забрави Карлос и Франсиска. Очакваше с нетърпение да види отново леля си след толкова години. София също беше във възторг, че може да прегърне единствената си племенница. Още щом я видя, извика:

— Ах, мила моя! Как можахме да издържим толкова дълго! Седемнадесет години! Това е невероятно! А ти си станала красавица! Точно такава си те представях. Ела да ми разкажеш всичко. Горя от нетърпение да го чуя!

Хю и София бяха въодушевени от годежа.

— Отдавна мечтаех за това — призна София още първата вечер в Ню Орлиънс.

Времето беше минало покрай нея, без да остави следи. Беше почти на петдесет години, малко по-закръглена, отколкото я помнеше Сабрина. В копринените черни коси проблясваха само няколко сребристи кичура, засмените очи и пленителната усмивка бяха непроменени. Младата жена неволно си спомни Елена и със сълзи в очите промълви:

— Изглеждаш като мама в спомените ми…

Двете се намираха на първия етаж, в помещенията, отредени за семейство Дейнджърмънд. София изтича при Сабрина, седнала на една кадифена табуретка, и коленичи пред нея.

— Мило дете, не би могла да ми кажеш нищо по-хубаво! — После добави малко тъжно: — Ако можеше и тя да бъде тук, при нас, а и милият ти татко!