Шърли Бъзби - Лилия в нощта

— Нямаме много време — настояваше Карлос. — Трябва веднага да се направи нещо.

Констанца отговори остро:

— Ще го направя, щом изпълниш твоята част от уговорката — състояние в злато. Получа ли го, Сабрина ще е твоя.

Отдавна бе минало среднощ, когато и последният гост напусна хасиендата. Сабрина уморено пожела лека нощ на баща си и Брет и побърза да се качи в стаята си. Метна новата рокля на един стол и се вмъкна с доволна въздишка под завивките, с твърдото убеждение, че ще заспи веднага.

Но не стана така. Тази вечер се бяха случили толкова много неща и прекрасните спомени дълго я държаха будна. Обръщаше се от една страна на друга и с радост очакваше новия ден.

Накрая стана и се заразхожда неспокойно из стаята. После гола, както си беше, излезе на балкона и се загледа в нощта. Лунната светлина се отразяваше във водата на езерото и Сабрина изведнъж разбра какво й се иска да направи. Наметна една стара рокля върху голото си тяло, промъкна се по тъмната стълба надолу до входната врата и изтича боса към павилиона.

Езерото искреше сребърно на лунната светлина. Сабрина се разходи безцелно покрай брега, нагази и усети, че водата беше още топла от дневната горещина. Нощта бе тиха, дори викът на кукумявката не я нарушаваше. Сабрина повярва, че е единственият буден човек в този свят, нощният въздух я успокои и омекоти бурната радост на очакването.

Но тя не беше сама и не беше единствената будна Брет също не можа да заспи. Чу как Сабрина се промъкна на пръсти покрай стаята му, защото продължаваше да крачи неспокойно напред-назад, смаян от увереността, че той, Брет Дейнджърмънд, наистина се беше влюбил.

Седмици наред се съпротивляваше на все по-бурно завладяващото го чувство, не искаше да го признае пред себе си, а тази вечер за малко да се обвърже завинаги. Осъзна, че беше само въпрос на време, докато се реши окончателно на женитба.

Не беше излъгал, когато каза, че инстинктът му го съветваше да бяга. Но мисълта да не види никога Сабрина го хвърляше в дълбоко отчаяние. Усещаше се като муха в паяжина, а демоните от миналото все по-често надигаха грозни глави.

След историята с Даяна Парди в Лондон преди много години бе станал още по-подозрителен. Знаеше, че изглежда добре, че е опитен любовник, но дали това беше истинската причина… или богатството му? Съмняваше се дори в Сабрина — може би тя се интересуваше повече от парите му, отколкото от самия него. Повтаряше си постоянно колко е смешна тази мисъл — богатството на дел Торес сигурно бе по-голямо от неговото, — но раните бяха дълбоки. Може би тя искаше парите му, защото семейство де Ла Вега бяха пред разорение? Най-вече тази мисъл му пречеше да поиска ръката й. Щом годеницата му идваше при него от леглото на друг, трябваше най-малкото да е сигурен, че ляга в прегръдките му не заради парите.

Запали си пура и понечи да излезе навън, за да подиша нощния въздух, когато чу тихите стъпки на Сабрина. Тя изскочи от къщи и изтича по посока към езерото. Отива в павилиона, помисли си Брет и в душата му нахлу отвращение. Сигурно има среща с Карлос. Трябваше на всяка цена да използва този случай, за да си изясни дали малката безсрамница го мами или не.

Слезе безшумно към езерото и се скри в сянката на павилиона, без да изпуска от очи Сабрина, която се разхождаше замечтано по брега.

Чу веселия й смях и само след секунди девойката потопи босите си крака във водата. Вдигна роклята си до коленете и пристъпи грациозно навътре. Капките, които се пръскаха под краката й, блестяха като диаманти на лунната светлина. Спря за миг и се загледа с копнеж в спокойното като огледало езеро.

След малко изскочи на брега, изхлузи роклята през главата си и я захвърли надалеч. Спря за миг, обляна от меката светлина на луната, и Брет затаи дъх, поразен от красотата й. Стройна фигурка от злато и слонова кост, сякаш статуя на езическа богиня, която се отдаваше с вдигнати ръце на своя любим, месеца. Очите му погълнаха мамещите пълни гърди, твърдия корем и гъвкавите бедра.

В сърцето му нахлу лудо желание. Захвърли пурата и като насън се зае да сваля ризата и панталона си.

Все още вярвайки, че е сама, Сабрина се хвърли с радостен вик в езерото и заплува със силен замах. Водата милваше като коприна топлото й тяло, охлаждаше, галеше и възбуждаше сетивата й като никога досега. Обърна се гъвкаво по гръб и в този миг Брет излезе от сянката на павилиона. Лунната светлина озаряваше голотата му, както и нейната преди. Той закрачи към нея и Сабрина неволно се възхити от мъжествената му красота. Движеше се с мускулестата грация на диво животно — владетел на гората. Синьочерната коса изглеждаше сребърна, а широките гърди е къдрави тъмни косми излъчваха могъща сила. Сабрина безпомощно сведе поглед към стройните му крака и плахо се запита дали всички мъже са така прекрасно устроени. Щом влезеше при нея във водата, и двамата знаеха какво ще се случи. Очите им се срещнаха и Брет промълви: