Шърли Бъзби - Циганката

Когато най-после се успокоиха, гнетящите го мисли бяха забравени. Той притисна Ани в прегръдките си и двамата заспаха спокойно.

Джейсън обичаше да се застоява в огромната библиотека на Томас Джеферсън в Монтичело. В камината беше запален буен огън, тежките завеси от червено кадифе спираха ледения вятър, който свиреше отвън.

Томас Джеферсън, третият президент на Съединените щати, беше представителен мъж с буйни бели коси, едро, остро изсечено лице и кафяви очи под гъсти бели вежди.

Джейсън и домакинът седяха край камината на чаша бренди и разговаряха. И най-подозрителният наблюдател не би предположил, че се касае за нещо по-различно от частен разговор, особено след като се знаеше, че президентът е добър приятел на Джейсъновия баща Гай и познава младия мъж от най-ранните му години. Именно тези близки взаимоотношения дадоха повод на Томас Джеферсън, научил за предстоящото пътуване на Джейсън в Европа, да му възложи доверително поръчение. В Лондон трябваше да се уредят някои твърде тайни и не търпящи отлагане въпроси. Съобщението, което трябваше да бъде изпратено на тамошния посланик, беше толкова важно, че не можеше да го повери дори на дипломатическата поща. Джейсън му изглеждаше подходящ за една такава задача. Млад, интелигентен, добре обучен да си служи с пистолета и шпагата, а в известни моменти леденостуден и безогледен.

— Е, Джейсън, ще отнесеш ли пощата в Лондон?

— Разбира се — усмихна се мъжът. — Защо не?

Джеферсън не хареса усмивката му и остро попита:

— Кое е толкова смешно?

Джейсън веднага стана сериозен.

— О, нищо, сър. Само си помислих, че от едно пътуване, което има за цел купуване на расови английски коне за плантацията ни, може да се извлече голяма полза.

— А онзи… Давалос от Ню Орлиънс е лейтенант от испанската армия, така ли?

Джейсън кимна.

— И ти си напълно сигурен, че вчера си го видял тук?

— Разбира се — отговори твърдо Джейсън.

— Внимавай, момчето ми… В писмата на президента до посланик Руфъс Кинг има някои неща, които испанците в никакъв случай не бива да узнаят!

Джейсън Севидж, слугата му Пиер и конярят Жак прекосиха Атлантика в изключително неблагоприятно време. Зимните бури бушуваха с неотслабваща сила. Когато шест седмици по-късно слезе в Лондон, Джейсън се закле, че никога вече няма да се качи на кораб през зимата. Но сега не беше време да мисли за люлеещите се стени на кабината и за постоянните пристъпи на морска болест. Чичо Гарет, по-старият брат на баща му, го очакваше нетърпеливо на Бъркли Скуеър.

Гарет Ейнсли Севидж, лорд Сетърли, виконт Норууд, дук Роксбъри, беше вдовец повече от двадесет години; синовете му бяха големи мъже, когато Джейсън пристигна в Англия, за да завърши училището в Хароу. Дукът беше строен мъж на шестдесет и пет години. Сивите му очи, скрити дълбоко под гъстите черни вежди, винаги изглеждаха малко сънени, но величествената фигура привличаше и днес погледите на дамите. Умореният му цинизъм го отличаваше от повечето мъже — толкова по-учудваща беше привързаността, която изпитваше към племенника си.

Джейсън знаеше много добре, че дукът е един от най-близките съветници на английския премиер-министър Адингтън. Чичо му поставяше благото на страната си много по-високо от всички лични връзки и приятелства. Това означаваше, че тайните писма, предназначени за американския посланик, трябваше да бъдат запазени в тайна от дука, защото интересите на първата морска сила Англия се различаваха съществено от тези на независимите Съединени щати.

Изглежда, Роксбъри знаеше отлично какво става в главата на племенника му. Първата вечер разговорът не се въртеше нито около изразеното от Испания намерение да отстъпи колонията си Луизиана със столица Ню Орлиънс на френския император Наполеон, нито от претенциите на Съединените щати към същата тази Луизиана, нито пък около жизненоважния въпрос война или мир ще има между Англия и Наполеон. Трепкащият огън в камината и бутилката вино създаваха благоприятна обстановка за семейни разговори. Едва когато се оттеглиха, дукът спомена името на човек, не принадлежащ към семейството.

Той спря в подножието на стълбата и заговори развеселено:

— Сигурно няма да се изненадаш особено, като ти кажа, че ужасните ти приятелчета Баримор и Харис ме засипват с въпроси кога ще пристигнеш. Можеш да бъдеш сигурен, че още утре ще потропат на вратата ти.

И наистина, не мина много време, преди английските му приятели да се втурнат с викове „Хей!“ и „Хелоу!“ в изискания дом на дука. Фредерик Баримор, наследник на баронска титла, беше на ръст почти колкото Джейсън и голям веселяк. Имаше светлосини очи, къдрава руса коса и беше известен с избухливия си нрав. Том Харис беше по-дребен, вече склонен към напълняване. Кафявите му очи гледаха тъжно и никак не подхождаха на огненочервената коса и обсипаното с лунички лице. Обикновено се държеше кротко и тихо, схващаше бавно и се задоволяваше да следва Баримор навсякъде.