Шърли Бъзби - Циганката

Джейсън изчака Джеймс да се скрие в килера и ледено попита:

— Никълъс?

Външно спокойна, Катрин отговори:

— Да, Никълъс, синът ми. Не възнамерявам да го оставя тук. Можеш да заплашваш Сейнт Клер, колкото си искаш, можеш да ме разтрошиш на парченца, но няма да изоставя сина си!

В очите й се четеше твърда решителност и Джейсън бе принуден да се съгласи:

— Е, добре, вземи хлапето, но не очаквай, че то ще те предпази от изпълнението на съпружеските задължения.

Катрин пламна от срам и изтича нагоре по стълбата. Джейсън я последва и нито за миг не я изпусна от очи. Само след час тя седна в каретата на Адам и положи мирно спящия Никълъс на седалката до себе си. Загубила ума и дума от уплаха, Жана зае място срещу нея.

След бърз поглед в каретата, Джейсън затвори вратичката и се метна на коня си. Когато колелата се затъркаляха по неравния път, Катрин въздъхна облекчено. Детето й беше на сигурно място до нея, а на масата в дневната беше оставила писмо за Адам. Той непременно щеше да го намери и тя беше благодарна на Джейсън, че все пак й позволи да му опише случилото се. Никак нямаше да бъде добре, ако след завръщането си Адам трябваше да се задоволи с обърканите разкази на загрижените слуги.

Слънцето немилостиво изпращаше знойните си лъчи към земята и Катрин се загледа към Джейсън с неволна завист. Как може да изглежда толкова хладен и изпълнен с енергия под бялата ленена шапка? Самата тя се чувстваше изтощена до смърт и сякаш пресъхнала. Когато отметна една влажна къдрица от челото си и изтри капките пот от слепоочията, тя отвратено изкриви лице. Роклята беше залепнала за гърба й и тя за стотен път се запита накъде ли са тръгнали.

Преди пет дни се бяха качили на един от големите параходи, които плаваха по Мисисипи, и бяха слезли надолу по течението на реката. Първоначално сметна, че целта им е в Ню Орлиънс, но още на втората сутрин слязоха на някакъв изоставен кей, където ги посрещнаха дузина мъже с натоварени коли открити с чергила, теглени от силни коне. Качиха се на колите, Джейсън яхна верния си вран жребец и керванът потегли в незнайна посока. Четирите коли бяха пълни с хранителни припаси, а в петата се возеха Катрин, Жана и малкият Никълъс. Изглежда, пътуването щеше да бъде много дълго, щом бяха понесли със себе си толкова храна. Имаше още една кола, която очевидно служеше за кухня, и след кратък поглед в лицето на готвача Катрин се помоли готварското му изкуство да е поне малко по-добро от вида му.

Беше безкрайно облекчена, когато й отредиха собствена кола, която й предлагаше известна защита от любопитните погледи на мъжете и най-вече от парещото слънце. Следобед обаче под платнището се възцаряваше непоносима горещина и Никълъс оповестяваше гръмогласно недоволството си.

Катрин и Жана бяха единствените жени в колоната — освен едно дребно, плахо момиче с маслинена кожа, което Джейсън беше определил да й прислужва.

— Ако знаех, че ще ми овесиш на врата цяла детска градина — бе отбелязал кратко той, — щях да доведа още няколко слуги. Но засега ще трябва да се задоволиш с Жана и Сали.

Още от самото начало й стана ясно, че Джейсън е подготвил грижливо това пътуване и че брадясалите мъже с корави очи работят за него. От време на време долавяше по нещо от разговорите им, от които заключаваше, че мъжете се познават отдавна. Водеха със себе си и чернокожи мъже, които предпочитаха да общуват помежду си. Катрин не знаеше дали те са роби или свободни хора. Когато се осмели да попита Джейсън, той я удостои със сърдито изфучаване:

— Толкова ли е важно това!

Когато една вечер съпругът й се показа малко по-общителен, Катрин събра цялата си смелост и го попита дали в областта, през която преминават, има индианци. От няколко дни се движеха в ненаселена местност и в главата й непрекъснато се въртяха ужасяващите истории, които беше слушала за червенокожите. Много я беше страх, че ще завърши живота си под ударите на томахавките им.

Джейсън избухна в смях.

— Чуй ме, котенце! Някога начезите са били най-могъщото племе по тези места. Ала след като за пореден път опожарили стария форт Начез, испанците се обединили с племето „начиточез“ и ги изтребили до крак. Постоянните епидемии и племенните междуособици се погрижили начиточезите да не станат твърде надменни. Тук сме много на юг и съюзът на ирокезите, който държи в постоянно напрежение заселниците по канадската граница, не притежава никаква власт. Е, когато първите бели започнали да се заселват по тези места, е имало ожесточени битки. Но това е отдавна минало.