Шърли Бъзби - Циганката

Катрин беше много самотна, макар да не го осъзнаваше. В училището на мисис Сидънс имаше една-единствена приятелка — плахата и мека Аманда Харис. За съжаление приятелството им не трая дълго. Когато завършиха училище, пътищата им се разделиха. Аманда заживя при баба си, овдовялата дукеса Ейвън, а Катрин се върна в Хантърс Хил. Тя беше щастлива да живее отново на село и не обръщаше внимание на света около имението.

Къщата беше обхваната от приготовленията за вечерята. Последното, което Катрин чу, преди да заспи, беше камбаната на големия часовник в партера.

Часове по-късно девойката изведнъж се събуди. Не знаеше какво я е стреснало, но ако се съдеше по шумовете, които долитаха откъм партера, балът на леля Сеси беше в разгара си. Безшумна като котка, Катрин се протегна и примигна към бледата жарава в камината. Понечи да стане, когато шумоленето на хартия я накара да замръзне на мястото си.

Тя надникна иззад възглавницата и изненадано видя зад писалището напълно непознат мъж. До лакътя му трепкаше запалена свещ, тъмната му глава беше сведена над разпечатано писмо. Очевидно не беше забелязал спящото момиче.

Катрин не можеше да види лицето му, но от начина, по който беше облечен, заключи, че е един от гостите на леля й. Внезапно, сякаш бе усетил, че някой го наблюдава, мъжът вдигна очи. Светлината на свещта огря лицето му и сърцето на Катрин се сви болезнено. Девойката се взря като хипнотизирана в това твърдо, тъмно лице. Странна възбуда завладя тялото й. Очите на непознатия обхождаха изпитателно помещението. Когато не откри нищо, той сви леко широките си рамене и отново се наведе над писмото.

Обзета от сляпа, с нищо необоснована паника, Катрин скочи и се плъзна към вратата. Не разбираше защо се уплаши толкова от присъствието на чуждия мъж, знаеше само, че трябва веднага да избяга. Тъкмо протегна ръка към бравата, когато гръмовит глас с чужд акцент я закова на място.

— Arretez! Спрете! Стоп!

Катрин се обърна и го видя да става от стола; очите им се срещнаха. Внезапно страхът изчезна и тя се ядоса на глупостта си. Не знаеше какво друго да направи, затова му се изплези нахално и хукна нагоре по стълбата, сякаш я гонеха всички демони на ада. Веселият му смях продължаваше да кънти в ушите й.

Като дете, което се плаши от чужди хора, Катрин изтича да се скрие в стаята на майка си. Тя почука, вмъкна се бързо вътре и затръшна вратата.

— Катрин! — извика изненадано Рейчъл. — Какво ти е, детето ми? Защо си още будна? Много е късно.

Катрин я целуна леко по бузата и отговори:

— Заспах долу в библиотеката и се събудих само преди минута. Какво да направя за теб?

Двете поговориха малко, после Катрин пожела на майка си лека нощ и се прибра в стаята си.

Нито Рейчъл, нито Катрин бяха помислили да вземат прислужница със себе си в Лондон. Девойката се съблече сама, пъхна се гола в леглото и се наслади на грешната радост, която я изпълни при допира на меката завивка. Хихикайки тихо, тя си представи какво щеше да каже майка й, ако можеше да я види. Внезапно приповдигнатото й настроение се изпари и по тясното лице пробяга тъмна сянка. В мислите й отново изникна тъмното, дръзко лице на непознатия в библиотеката. Зелените очи сякаш я пронизаха.

Катрин се опита да прогони мъжкото лице от мислите си, но то и едрата, широкоплещеста фигура сякаш се бяха вдълбали в паметта й. И сега усещаше онова непонятно вълнение, което я бе обзело при вида на коравото, мускулесто тяло, скрито под небрежната елегантност на облеклото, чувстваше полъха на безогледната жажда за приключения, която се излъчваше от цялото му същество. Колко прекрасно беше, когато го бе наблюдавала скрито…

Неспокойна, измъчвана от странни мисли и непознати чувства, тя се мяташе в леглото си. След малко забарабани ядно по невинните възглавници и се нарече глупава гъска. Как можеше да се захласва така по мъж, когото никога повече нямаше да види? Пък и той вероятно е само някой надут пуяк, каза си сърдито тя, и ще ми доскучае до смърт, ако трябва да слушам приказките му.

Ала нищо не можеше да го прогони от фантазията й. Тя въздъхна примирено и започна да си представя възможните продължения на кратката им среща. Малко преди да заспи, се замисли как ли щеше да се почувства, ако коравите му устни се бяха впили в нейните.

Джейсън Бове дьо Юлоа Севидж избухна в смях и се отпусна на стола си. Каква нахална малка обесница! Така го уплаши, когато вдигна поглед и я видя да се промъква към вратата! Изобщо не очакваше, че една млада дама може да му изплези езика си. Джейсън смръщи замислено чело. Знаеше, че не може да е била някоя от слугините, защото роклята й беше много елегантна; но пък не беше облечена като за бал, следователно не беше някоя от гостенките. Сестрите на Елизабет бяха твърде малки… Коя, по дяволите, беше тази малка красавица със святкащи от гняв очи? Помисли още малко, после с въздишка се посвети отново на разчитането на писмото на Баримор. Приятелят му имаше ужасен почерк!