Шърли Бъзби - Среднощен маскарад

Без да отрича склонността на жена си към сватосване, Морган отговори с подозрителна мекота:

— Трябва да признаеш, че Робърт се нуждаеше от един… съвсем лек тласък. Той се влюби от пръв поглед в Ивет и само колебанията на малката отложиха сватбата за неопределено време.

Като си припомни времето, когато Робърт се топеше от копнеж по красивата приятелка на Леони, Доминик се съгласи с преценката на брат си. Робърт беше влюбен в Ивет още от самото начало, независимо от неприятното положение, в което бяха изпаднали през лятото на 1806 година. Самият той също беше изгубил ума си по красавицата, макар и само за кратко време. Припомни си събитията от онова горещо лято и на устните му се появи усмивка. По онова време Морган не беше толкова горещ привърженик на брака като сега и упорито отричаше, че е познавал Леони Сен Андре, която внезапно се бе появила в Начез и бе заявила, че Морган се е оженил за нея преди шест години в Ню Орлиънс и че синът й Джъстин е негово дете.

Сивите очи заблестяха подигравателно. Не беше лошо да подразни малко милия си брат.

— Е, аз много добре помня как по онова време ти дори не признаваше, че си женен…

Морган отговори на усмивката му и братята заприличаха един на друг като две капки вода. И двамата имаха гъста черна коса, тъмни вежди, дълбоко разположени очи и остро изсечени брадички, наследство от баща им. Тъмният тен на кожата идваше от майката-креолка. От нея бяха наследили също темперамента и семейната гордост.

Все още усмихнат, Морган отвърна:

— Така е, но сега говорим за твоята женитба.

— А трябва ли? — въздъхна драматично Доминик. — Защо целият свят се е втурнал да ме ожени?

— Защото ще бъдеш чудесен съпруг — отговори саркастично Морган. Допълнението обаче прозвуча сериозно: — Аз също се питам защо не се жениш. Ако не друго, поне си длъжен да имаш наследник.

— Ти наистина си преминал във вражеския лагер! — извика с добре изиграно възмущение Доминик.

Морган, който едва сдържаше смеха си, побърза да го поправи:

— Не си прав, братко, и ти обещавам, че никога вече няма да засегна тази тема. Леони ще трябва да се примири с твърдата ти решимост да останеш самотен стар ерген.

— Самотен? С цял куп племенници и племеннички, за които съм благодарен на братята и сестрите си? Като му дойде времето, ще имам богат избор кого да провъзглася за свой наследник. Е, приключихме ли най-сетне с този проблем? Започва да ми става скучно.

Морган побърза да промени темата и времето отлетя незабелязано. Накрая той попита с искрен интерес:

— Докъде стигна с развъждането на коне, Доминик? — Морган знаеше, че брат му е много запален по расовите жребци.

— Ами, продължавам да търся добри екземпляри. — Доминик остави чашата си и по лицето му се изписа подигравателна усмивка. — Както виждаш, мисля за бъдещето си. Леони има право, поне доколкото се отнася до окончателното ми установяване на едно място. Открай време обичам конете, а и трябва да признаеш, че доста разбирам от тях. Ако не бяхме във война, щях да замина за Англия и да се огледам за някой първокласен жребец, но сега… — Той помисли малко и продължи сериозно: — Смяташ ли, че британското предложение за преговори ще даде резултат?

Морган вдигна рамене.

— Президентът Медисън е приел предложението, но се боя, че съществен напредък ще бъде постигнат едва през следващата година. А какви ще бъдат последствията…

Доминик кимна. Тъй като имаше приятели и от двете страни, войната му се струваше особено неприятна. Макар да беше наясно на коя страна ще застане, ако се окажеше лично замесен в конфликта. Избухването на войната го изненада в Лондон, но без да се поколебае, той взе първия кораб за Америка, макар че Слейдови имаха здрави връзки с Англия — барон Тревилиън беше брат на баща им. Всички бяха прекарали известно време при него, а Доминик беше останал най-дълго. Лондон му беше станал втори роден дом за цели три години и сигурно щеше да продължи престоя си там, ако не беше избухнала войната.

Всъщност, тъкмо по това време безделието беше започнало да му омръзва и той се върна с радост в Америка. Не беше в характера му да пилее времето си по балове, в игрални салони и спални на красиви жени. Макар че в началото се наслаждаваше на свободата си. Тъй като беше по-млад син, не беше задължен да поеме управлението на голямата семейна плантация Боньор. Не му се налагаше и да спечели свое собствено имущество, защото когато навърши двадесет и една година, получи от баща си не само значителна сума пари, но и няколко хектара плодородна земя във Флорида, област, която сега се наричаше Уест Фелисиана и принадлежеше към Луизиана. Изглежда, успехът беше неизменен спътник на Доминик — реколтите бяха винаги добри, добитъкът му беше от най-добро качество, умелите му капиталовложения носеха печалба. През десетте години, изминали след получаването на наследството, капиталът му се беше утроил.