Шърли Бъзби - Среднощен маскарад

Уплашена от хода на мислите му, Мелиса се втурна към него и го заключи в прегръдките си.

— Никога вече не говори такива неща, Зак! Нали се заклехме да осъществим мечтата на баща ни! Защо смяташ, че съм готова да престъпя клетвата си?

Закари се отдръпна и по лицето му се изписа облекчение.

— Ами… Дано само кредиторите не ни притиснат до стената!

Мелиса вирна брадичка и отвърна:

— Няма да посмеят! Изпълняваме всичките им изисквания, нали? Успях да умилостивя останалите, поне за известно време, като им изпратих малки суми.

— Ами англичанинът? — попита сухо Зак. Мелиса се изчерви и поклати глава.

— Не! Нали знаеш, че не можем да съберем такава голяма сума! Имаме късмет, че не настоява… Само като си помисля, че срокът отдавна е изтекъл и ме обзема страх.

Освен Фоли, от онова съдбоносно пътуване до Англия им остана още едно наследство: разписка за дълг от двадесет и пет хиляди долара, подписана от баща им след огромна загуба на карти. Узнаха за това няколко месеца след смъртта му. Ударът беше почти непосилен за крехките им рамене, обременени от десетки други грижи. Закари беше много по-тежко засегнат от сестра си, тъй като фактът, че изплатените досега дългове се дължат единствено на успехите на Фоли, беше като отворена рана в душата му. Как мразеше положението, в което бяха изпаднали! Засрамен, че е засегнал забранената тема, той обърна гръб на Мелиса.

— Само да имаше някакъв начин да си вземем наследството, преди да си пожертвала свободата си в стремежа да спасиш Уилоуглен за мен!

Мелиса, която отлично съзнаваше колко чувствителен и горд е брат й, побърза да прикрие усмивката си и се постара да отговори делово:

— Е, бихме могли да помислим за продажба… Но ще бъде жалко, защото Уилоуглен е чудесно място за развъждане на коне. Освен това съм на мнение, че сме длъжни да запазим фамилното имение. — Гласът й звучеше съвсем невинно: — Нали се разбрахме, че парите от Фоли ще бъдат използвани за поддръжка на плантацията, докато си получим наследството от дядо. Казахме, че сме партньори и делим оскъдните си средства, така ли беше?

Без да иска, Закари се засмя.

— В твоите уста всичко звучи толкова разумно… и толкова просто. Да не мислиш, че един ден ще мога да ти заплатя всичко? Дали някога ще възвърнем на Уилоуглен старата му слава?

— Нима се съмняваш? Досега всичко върви добре!

— Вярно е, но ми е много неприятно, че залагаш на карта бъдещето си заради мен. Не искам да се караш с чичо Джош, но и той не е нрав в стремежа си на всяка цена да те омъжи! — Внезапно пробудилото се любопитство го подтикна да зададе въпроса: — Всъщност, ти почувствала ли си поне веднъж желание да се омъжиш? Мога да разбера, че отказа на Джон Нюкомб, но наоколо живеят още доста мъже, които с радост биха те направили своя съпруга.

Мелиса реагира с нетърпелив жест.

— Откъде да знам… Вероятно се дължи на това, че досега не съм срещнала мъж, в когото бих могла да се влюбя. А ти знаеш, че съм решена да се омъжа по любов. Няма да се оставя на някакво неопределено чувство, което ще се изчерпа само след няколко месеца… Сигурно говоря глупости, но ти ще ме разбереш.

Закари я прегърна с обич.

— Е, надявам се, че ще проявиш достатъчно разум и ще се влюбиш в някой богаташ! — Като забеляза борбените искри в очите й, той се усмихна още по-широко. — Няма нищо, миличка! Просто се пошегувах. Поне успях да разсея меланхолията ти, нали? А сега на работа, скъпа сестричке! А ако искаш да попречиш тълпата отблъснати обожатели да се увеличи до безкрайност, трябва да промениш из основи външността си, защото дори аз съм принуден да призная, че си извънредно привлекателна млада дама.

Мелиса, която беше възвърнала жизнеността си благодарение на дружеските му задевки, се засмя и тръгна към вратата. Много по-късно, докато търкаше блестящата козина на Фоли, тя си припомни отново сутрешната сцена. Сгуши глава в гъстата грива на жребеца и тихо попита:

— Не съм ли глупава да копнея за истинска, вярна любов?

Фоли, който усещаше всяка промяна в настроението на господарката си, изцвили тихо и меко я побутна по рамото, за да я изтръгне от нерадостните размишления.

Мелиса отстъпи крачка назад и огледа гордо любимото си животно, Фоли беше великолепен кон, съвършен от красиво оформената интелигентна глава до дългите, крехки на вид крака. Червено-кафявата му козина, която блестеше като махагон, беше в ярък контраст с черните крака, грива и опашка. Усетил възхищението й, жребецът отметна глава назад и гордо се изправи. Мелиса избухна в смях.