Шърли Бъзби - Среднощен маскарад

Морган се усмихна многозначително.

— Не, разбира се, че няма да ми попречат. Раната отдавна се е затворила, а откакто в живота ми влезе Леони, се интересувам единствено от нейното щастие. — По лицето му пробяга тъмна сянка, в гласа му прозвуча горчивина: — Мъчно ми е единствено за малкия Фелипе. Понякога поглеждам Джъстин и се питам как ли щеше да изглежда Фелипе на неговите години… Що се отнася до Стефани, изневярата й ме засегна много болезнено, но времето успя да ме излекува.

Доминик неволно си припомни как изглеждаше брат му, когато се върна от Начез с вестта за смъртта на жена си и момченцето си. Тежки дни преживяха тогава… Семейството се стараеше да бъде винаги до Морган, да му съчувства в голямата мъка, която остави следи в сърцата на всички братя и сестри. Доминик, който обожаваше по-големия си брат, изживя трагедията особено тежко. Припомнил си болката на Морган и собствените си преживявания преди три години в Лондон, когато беше повярвал, че се е влюбил в очарователната Дебора, Доминик сгърчи лице. Горчивият спомен го подтикна към полугласното изявление:

— Жените са възхитителни същества, но когато се влюбиш в тях, стават наистина опасни!

Докато Доминик водеше този разговор с брат си недалеч от Ню Орлиънс, Мелиса лежеше будна в леглото си в Уилоуглен и си блъскаше главата как да се отърве от нежеланото внимание на упорития Джон Нюкомб, който продължаваше да й натрапва ухажването си.

Тя въздъхна дълбоко. Джон беше много мил, но тя не го обичаше. Затова трябваше да намери начин да го обезкуражи, и то ефективен, но без да нарани чувствата му. Мелиса беше една от малкото жени, лишени от суетност, но все пак осъзнаваше физическите си преимущества и очарованието, което се излъчваше от нея и я правеше неустоима за мъжете. Защо ли не беше дошла на бял свят кривогледа и гърбава! Положението беше наистина отчайващо. Внезапно я осени чудесна идея и тя веднага започна да обмисля подробностите. Може би все пак имаше възможност да промени нещата в своя полза… На устните й изгря дяволита усмивка.

На следващата сутрин тя стоеше насред спалнята си, потънала в мисли, огряна от топлото майско слънце. Лицето й се мръщеше сериозно, докато се опитваше да огледа отражението си в старото въртящо се огледало. Все още не беше съвсем доволна от образа, който й се предлагаше, и опъна пълните си, красиво оформени устни в тънка, сърдита линия. Да, точно това искаше да постигне! Тя потисна смеха си и хвърли последен поглед в огледалото. Ама че беше грозна!

Хукна бързо навън, за да намери Закари, който се бе излегнал на стария диван на верандата и се наслаждаваше на топлата сутрин. Застана пред него и направи дълбок поклон. После се завъртя на токовете си и полите й прошумяха.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя. — Изглеждам ужасно, нали? — Тъй като брат й реагира с изумено мълчание, Мелиса се разтревожи. — Кажи нещо, Зак! Направих всичко, за да скрия истинската си външност. Ако и това не е достатъчно, вече не знам какво да правя.

— Скъпа моя, ти си надминала себе си! — успя най-после да проговори Закари, който беше загубил ума и дума. — Изглеждаш… — Той явно не намираше думи. — Ами, изглеждаш…

— Отвратително, нали? — помогна му през смях Мелиса, защото брат й очевидно беше толкова слисан от вида на сестра си, че бе загубил дар слово.

„Отвратително“ беше може би твърде силно казано, но беше факт, че Мелиса никак не приличаше на очарователната млада жена, която преди около шест седмици потропваше гневно с краче срещу чичо си в библиотеката. С изключение на дяволитите искри в златнокафявите очи, никой не можеше да познае в нея красивата племенница на Джош Манчестър. Изчезнала беше гъстата къдрава грива, увита в строг и колкото се може по-грозен кок на тила. Медноцветните кичури бяха строго пригладени назад и очите, които наистина приличаха на котешки, сега бяха косо разположени. Строгата фризура подчертаваше фините черти на лицето й, но този ефект се разрушаваше напълно от старите очила с телени рамки, които беше открила в един куфар на тавана.

Очилата бяха истински подарък от Господа. Те отклоняваха вниманието на наблюдателя от красиво оформената брадичка и пълните, чувствени устни и я принуждаваха непрекъснато да примигва, за да може да гледа през малките, четириъгълни стъкла. За да си придаде завършен вид, тя беше облякла най-старата и грозна рокля, която можа да намери на тавана, права и провиснала, в мътен сивозелен цвят, който правеше тена на лицето й синкав и нездрав. А когато опъна сърдито устни, заприлича на истинска стара мома — постоянно кисела, вече започнала да се сбръчква.