Едгар Бъроуз - Тарзан и съкровищата на вълшебния град

Белгиецът спря коня си по средата на поляната и гледайки как арабите потеглят, благодари на бога, че най-после се е отървал от тях.

След като ги изпрати с поглед, той пришпори коня си и тръгна към мястото, където беше оставил лейди Грейсток. Щом стигна до дървото, той се спря и радостно извика:

— Добро утро!

Отговор не последва. Вертер напразно се взираше в гъстия листак. Дървото беше пусто — Джейн Клейтън беше изчезнала.

Когато Тарзан преглеждаше камъчетата, захвърлени от Ахмед Зек, мислите му ненадейно се върнаха към купчината жълт метал, заради която се биха абисинци и араби.

Какво общо имаше между купчината нечист метал и красивите камъчета, които по-рано пълнеха торбичката му? Какъв беше този метал? Откъде се беше взел? Каква е тази мъчителна и неясна мисъл, която го преследва през цялото време? Какво означаваше онзи смътен спомен или почти увереност, че тази камара метал има някакво отношение към неговото минало и че му принадлежи?

Какво имаше в миналото му? Той поклати глава. Бледите спомени от детството му, прекарано сред маймуните, бавно минаваха пред очите му, а след тях идваше странна бърканица от лица, фигури и случки, които сякаш нямаха отношение към Тарзан от племето на маймуните, но му се струваха познати.

Бавно и мъчително неговата памет се възстановяваше.

За пръв път образите, които се появяваха, започнаха да му се струват познати и близки. Той не можеше да открие мястото им в живота си, нито да ги назове по име.

Особено често в болния му мозък се появяваше образът на прекрасната самка. Коя беше тя? Каква беше на Тарзан от племето на маймуните? Струваше му се, че той някога я е виждал на същото място, където абисинците откопаха златото. Само че местността беше друга.

Там имаше една постройка… Не. Там имаше много постройки… и там имаше огради, живи плетове и цветя. Тарзан намръщи чело. Той беше в недоумение. В един миг му се стори, че е намерил обяснение на всичко, но изведнъж всичко се размъти и пред очите му изплува цяло стадо танцуващи космати маймуни.

Тарзан поклати глава и въздъхна. Защо не можеше да си спомни? Във всеки случай той беше убеден, че купчината злато, мястото, където лежеше то, нежният аромат на самката, образът на бялата жена и самият той са неразделно свързани.

Щом в спомените му жената беше свързана с мястото на златото, то тогава тя трябваше да бъде там. Тарзан ще тръгне да я търси. Той преметна празната торбичка и се запъти към равнината.

След време той срещна арабите, които диреха Ахмед Зек. Той се скри, а после продължи към развалините.

В равнината той се натъкна на малко стадо антилопи, което пасеше на поляна, оградена с храсталак. Обстоятелствата благоприятстваха успешен лов. В продължение на половин час Тарзан следи една тлъста, млада антилопа. И най-после с един скок се хвърли към нея и я повали с ловджийския си нож. Слънцето вече клонеше на запад, когато Тарзан седна край жертвата си, за да се наслади на плодовете на своето изкуство, хитрост и сила. Като насити глада си, той стана и се упъти към реката. Засити жаждата си и се огледа. Нощта вече се спускаше, а той беше на половин километър от мястото, където лежеше жълтият метал и където той се надяваше да намери тайнствената жена или поне да открие следи, които да го заведат при нея.

В очите на обитателите на джунглата времето няма някакво определено значение, а бързането е нещо крайно неприятно.

Тарзан беше близо до целта, но сега той беше уморен и искаше да спи.

Той се разположи на най-близкото дърво и потъна в дълбок сън. На сутринта го събудиха гладът и жаждата. Той слезе от дървото и се запъти към реката при мястото за водопой. Като приближи, той видя, че лъвът Нума го беше изпреварил. Огромният звяр стоеше край брега и жадно лочеше вода. Щом чу крачките на Тарзан зад себе си, той извърна глава и погледна дръзкия нарушител на спокойствието му. Изрева глухо, а Тарзан, като разбра, че лъвът е дошъл на водопой след закуска, само се отби встрани от пътеката и излезе при реката на няколко метра от хищника. Той пропълзя и потопи лицето си в студената вода. Една минута лъвът гледа човека. После възви глава и продължи прекъснатото си занимание. Човек и звяр засищаха жаждата си, застанали почти редом.

Нума свърши пръв. Той вирна глава и заби поглед в срещуположния бряг с онази втренченост, характерна за тези животни. Той стоеше съвсем неподвижно и ако лекият ветрец не играеше в гривата му, можеше да се помисли, че това е статуя, излята от позлатен бронз.