Едгар Бъроуз - Тарзан и съкровищата на вълшебния град

— Дай да ги погледам — каза Вертер.

Но в същата минута огромната бронзова длан на Тарзан легна върху купчинката. Той се озъби и изръмжа. Вертер побърза да отдръпне ръката си, а Тарзан, като че ли нищо не беше се случило, продължи играта си и разговора с Вертер.

От този момент в сърцето на белгиеца взе да се промъква безумен страх от дивия му спътник. Отначало той приписваше промяната, станала с Тарзан, на загубата на паметта. Той не знаеше, че Тарзан някога е бил част от дивата джунгла, и затова не можеше да разбере, че той просто се е върнал към състоянието, в което е прекарал детските и юношеските си години. Странното поведение на англичанина го поразяваше. Той виждаше в него опасен луд, който всеки момент можеше да се нахвърли върху му с оголени зъби. Вертер не се залъгваше с надежда, че ще може да излезе победител в борбата с Тарзан. Той търсеше как по-скоро да се измъкне от Тарзан и да се добере до далечния лагер на Ахмед Зек. Белгиецът съзнаваше, че Тарзан представлява за него една защита, която в никакъв случай не биваше да изоставя. Знаеше също, че не може да тръгне из джунглата сам, въоръжен само с жертвения нож. Възпираше го също и торбичката със скъпоценните камъни. В душата му се бореха две чувства: алчността и страхът, от които първото надделя. Белгиецът се реши на всичко, само и само да завладее съдържанието на малката платнена кесийка.

Ахмед Зек нямаше да научи никога за това богатство. То щеше да принадлежи само на Вертер и при първа възможност той щеше да стигне до морския бряг и да отплува за Америка. Там щеше да заживее под чуждо име друг, охолен живот.

Мислеше само за този свой план и живееше с надеждата за бъдещ разкошен живот.

На третия ден след бягството им от Опар острото ухо на Тарзан долови звук от човешки стъпки зад тях. Вертер не чуваше нищо освен бръмченето на насекомите и чуруликането на птиците в гъстия листак. Известно време Тарзан стоя неподвижно, като се вслушваше внимателно. Тънките му ноздри, разширявайки се, се мъчеха да вдишат и най-слабата струя на въздушното течение. Той сграбчи Вертер и го повлече след себе си в гъстия храсталак. Те се притаиха там и зачакаха. След малко по пътеката се зададе един черен воин, който вървеше внимателно и предпазливо. Следваха го около петдесет също такива чернокожи воини. Всеки от тях беше натоварен с големи късове злато, прикрепени на гърба му. Вертер веднага позна отряда, който придружаваше Тарзан в Опар. Той погледна към него. Дивите очи втренчено се взираха в минаващите. Тарзан не позна Басули и своите вазири. Когато отминаха, Тарзан излезе на пътеката, погледна след тях, обърна се към Вертер и каза:

— Ще тръгнем след тях и ще ги убием.

— Защо? — попита белгиецът.

— Те са чернокожи — обясни Тарзан, — те всички са врагове на Мангани.

Човекът, който беше убил Кала, беше чернокож и това подтикваше Тарзан към отмъщение. Но Вертер нямаше никакво желание да се бие с Басули и неговите свирепи воини. Всъщност той бе много доволен, че са ги срещнали, защото бе започнал да се съмнява дали ще успеят да намерят пътя за страната Вазири. Белгиецът имаше и друга причина да не желае да влиза в битка е тях. Той искаше златото да бъде занесено там, откъдето ще бъде лесно на Ахмед Зек да го вземе. Ето защо той започна да уговоря Тарзан да се откаже от тяхното преследване, като му казваше, че негрите сигурно ще ги изведат от гората в богата страна, изобилна на дивеч. След дълги разговори той успя да го склони.

Преходът беше дълъг. Най-накрая настъпи моментът, когато Тарзан и белгиецът, следвайки стъпките на вазирите, се изкачиха на една височина. Пред тях се ширна равнината Вазири с извилата се река и далечните си гори. През високата трева, като голяма гъсеница, се точеха воините на Басули. Стада зебри и антилопи пасяха тук-там. В тръстиките при реката един бивол следеше с любопитство приближаващите, но скоро избяга в гората. Тарзан наблюдаваше с пълно безразличие тази картина. Цялото му внимание бе заето от пасящите стада. Той дори не погледна мястото, където беше домът му. Но Вертер погледна и в погледа му се изписа силна почуда. Заслонил очи с ръка, той дълго се взираше в посоката, където трябваше да има къща, хамбари и постройки. Всичко беше изчезнало. Постепенно Вертер започваше да разбира. Ахмед Зек е бил тук.

Още щом слязоха в равнината, Басули и воините му забелязаха опустошенията. Те бързаха нататък и възбудено разговаряха помежду си. Опасенията им се потвърдиха, когато стигнаха до утъпканата градина и купчината изгорели греди. Останки от човешки трупове, наполовина оглозгани от хиени, се търкаляха по земята. По остатъците от дрехи и украшения Басули си представи подробности от голямото нещастие.