Едгар Бъроуз - Тарзан и съкровищата на вълшебния град

Далече в другия край на равнината изрева леопард. В гъстите тръстики зад гърба на Вертер дебнеше огромен звяр с меки лапи. Белгиецът се страхуваше много повече от човека звяр до него, отколкото от дивите животни. Той направи няколко крачки в посока към равнината, но се спря и хвана дръжката на дългия нож. Обърна се и погледна към спящия Тарзан. „Защо не?“ — помисли той.

Вертер се върна и се надвеси над англичанина. В ръцете си стискаше жертвения нож на върховната жрица на Огнения бог.

Свирепа омраза и дива жажда за мъст тласкаха напред Мугамби по следите на арабите. Раните му заздравяха по пътя, силите постепенно се възвърнаха и могъщото му тяло придоби предишната си сила. Въпреки че арабите бяха на коне, Мугамби не изоставаше от тях.

Скоро те стигнаха до укрепения лагер на Ахмед Зек и зачакаха Вертер. През цялото пътуване Джейн Клейтън не забеляза неудобствата и умората на пътя. Тя мислеше непрекъснато за съдбата си. Ахмед Зек не намери за нужно да й съобщи каквото и да било. Ако нещата опираха до вземането на обикновен откуп, тя нямаше от какво да се страхува, но тя дори и не смееше да си го помисли. Беше чувала различни разкази за отвлечени и продадени в робство красиви бели жени. Те твърде често красяха турските хареми.

Джейн Клейтън беше смела и решителна жена. Тя не падаше лесно духом и не се объркваше в трудни минути от живота си. Доколкото можеше, тя се надяваше на добър изход и мисълта за самоубийство й минаваше само като последно средство, за да избегне срама и позора. Ако Тарзан беше жив, тя имаше всички основания да се надява на спасение. Нито едно живо същество нямаше силата и ума на нейния съпруг. Нейната любов го издигаше на пиедестала на най-великодушния и всемогъщ сред дивите зверове и хората.

Тя беше уверена, че той ще дойде и ще я освободи, затова броеше дните до неговото завръщане от Опар. Беше горда вътре в себе си, че нейният Тарзан можеше да открие всяка една диря и да прочете в нея така, както се чете в книга.

Докато тя хранеше душата си с надеждата за близка свобода, Вертер се промъкваше към лагера на Ахмед Зек. Ужасът от шума дори на собствените му стъпки го сковаваше на всяка крачка. На няколко пъти като по чудо той успя да се спаси от ноктите на кръвожадни зверове. От време на време се окуражаваше сам, като си напомняше героичния според него факт, че се промъква през най-дивата джунгла на света, сам и въоръжен единствено с жертвения нож на Ла. Нощем се качваше по дърветата, а денем предпазливо се промъкваше напред. В душата му настана покой, когато най-накрая зърна лагера на Ахмед.

Малко преди него пристигна и Мугамби. Той се беше качил на едно дърво и следеше оттам живота в лагера. Когато зърна приближаващия се, в него той разпозна скорошния гост на своя господар. Искаше му се да го извика, но нещо го задържа. Порази го това, че този човек приближи и влезе в лагера съвсем свойски, като човек, който влиза в дома си. Вертер се провикна, вратата се отвори и Мугамби стана свидетел на радушна среща между него и омразния Ахмед. Мугамби стоеше поразен. Значи това е човекът, на когото се дължат всичките нещастия на великия бвана и на семействата на вазирите. Значи това е той… Мугамби усети вкуса на парливата омраза и жаждата за мъст. Само здравият му разум го възпря да скочи от дървото и да се метне на врата на Вертер.

А нищо неподозиращият Вертер разказваше за събитията в Опар, като внимателно пропусна малката подробност, свързана е придобиването на кожената торбичка, висяща здраво прикрепена към кръста му под дрехите. Въпреки умората от пътуването от погледа му не остана незабелязана алчността в погледа на Ахмед, когато спомена за заровеното злато край имението Грейсток.

— Първо ще изчакаме бързите вазири тук — каза със зловеща ирония Ахмед, — а после ще отидем за златото. Ще обявя голяма награда за всеки убит.

— А жената? — попита Вертер.

— Ще бъде най-добре да я продадем на север. За нея ще получим добри пари.

Една мисъл мина мълниеносно през главата на Вертер. Ако Ахмед го изпрати начело на отряда, за да продаде лейди Джейн на север, той щеше да се възползва от случая и щеше да избяга. През време на службата си при арабина Вертер беше опознал привичките му. Нито един от неговите бандити не беше освобождаван. Повечето от бегълците попадаха отново в ръцете на Ахмед. Вертер беше чувал нощно време зловещите им предсмъртни викове. Тези нещастници умираха в жестока агония, измъчвани до последния им дъх. Белгиецът нямаше никакво желание да сподели съдбата им. Той попита съвсем безразлично: