Антъни Бърджес - Портокал с механизъм

— Какво има, синко? Какво ти е?

— Искам да пукна — казах. — Стига ми толкоз, не мога повече. Тоя жизн ми дойде очен нанагорно.

Един стар и читающ человек до мен ни изшътка, без да вдига глази от някакво скапано списание, пълно с рисунки на разни болшие геометрически неща. Нещо ми просветна някъде. Другият мужчина рече:

— Твърде млад си за това, синко. Животът е пред теб.

— Да — горчиво отвърнах аз. — Като изкуствени груди.

Но читающият человек пак каза „шшшт“, като вдигна този път голова и что то щракна и в двама ни. Увидих кой беше. А той каза очен громко:

— Никога не забравям фигура, бога ми. Никога не забравям фигурата на нищо. Познах те, малко говедо. Кристалографията беше, сетих се. Нея носеше той от библиотеката тогда — фалшиви зуби, стъпкани с хорошенкий звук. Съдрани платя. Разкъсани книги, всичките за кристалография. Реших, че е най-лучше бързо да се измъквам оттам, братя мои. Но дъртият се изправи, кричейки като сумашедши на всички дедици, дето кашляха над газетите покрай стените и дремеха над списанията по масите:

— Пипнахме го! — кричеше той. — Тази отровна змия, дето съсипа книгите по кристалография, редки книги, които не се намират вече никъде. — Вдигна ужасен шум наоколо си, като да беше действително сумашедши. — Идеален екземпляр от жестоката подла младеж. Ето го, в ръчичките ни е, тук сред нас. Той и приятелите му ме биха, ритаха и газиха. Съблякоха ме и ми изкъртиха зъбите. Смяха се на кръвта ми и стоновете ми. Пуснаха ме да се прибирам зашеметен и гол.

Но това не беше съвсем истина, както знаете, братлета. Имаше някакви платя на себе си, не беше съвсем гол. Изкричах му:

— Това беше преди две годири. Аз си изтърпях наказанието. Взех си поука. Погледни там: снимката ми я има във вестниците.

— Наказание ли? — каза един старик с вид на бивш военен. — За такива като теб само унищожение. Заедно с вредните насекоми. Наказание, виж ти!

— Добре, добре — казах аз. — Всеки има право на мнение. Простете, но трябва да си вървя. — И тръгнах да се махам от това място на сумашедши старци. Аспирин! Ето това е номерът. Човек може да опъне петалата от сто аспирина. Аспирин от аптеката. Но дъртакът с кристалографията изкрича:

— Не го пускайте! Ще му дадем да разбере какво е наказание на това прасе. Дръжте го.

И повярвайте ми, братлета, или вървете да делате оная работа, двама-трима дърти мухъли на по около деветдесет години всеки, ме сграбчиха с дрожащите си руки и ми се повдигна от вонята на старост и болест, която се носеше от тия полумъртви мужчини. Старикьт с кристалите се нахвърли отгоре ми и започна да ми нанася маленки слаби толчоци по лицото, а аз се мъчех да се измъкна и да хукна навън, но старите му руки ме държаха по-здраво, отколкото предполагах. Тогда другите старци зарязаха газетите и закуцукаха към вашия смирен разказвач, като кричаха слова от рода на: „Убий го, стъпчи го, унищожи го, разбий му зъбите“, и всякие такие глупотевини и всичко ми стана ясно. Старостта си отмъщаваше на младостта, това е то. Някои от тях говореха: „Бедният Джак. Тая мръсна свиня за малко щяла да убие горкия Джак“, и тъй нататък, като да беше се случило вчера. За тях може и вчера да е било. Цяло море от вонящи мръсни старци се опитваха да ме докопат с немощни руки и орлови нокти, като кричаха и се задъхваха отгоре ми, а най-отпред беше нашият знаком с кристалите и ми нанасяше толчок след толчок. А аз не смеех да направя нищичко, братлета, потому що ми беше по-добре да ме налагат така, отколкото да ми се повръща и да чувствувам оная ужасна бол, но, разумеется дори само от това, че се вършеше виоленция, усещах как едва потискам гаденето, което копнее да излезе и да се развилнее.

Тогда дойде един человек служител и закрича:

— Какво става тук? Спрете веднага! Това е читалня. — Но никой не му обърна внимание и человекът сказа: — Добре тогава. Ще извикам полиция.

И аз изкричах, нещо, за което никога не бих помислил през своя жизн:

— Да да да! Извикайте полиция! Защитете ме от тия дърти сумашедши.

Но заметих, че служителят нямаше желание да се включва в мелето и да ме спасява от беса и лудостта на тия старчески нокти, а офейка към стаята си или другаде за телефон. Дедиците уже здравата, се бяха запъхтели и знаех, че само да ги перна, ще изпокапят, но се оставих ей так на старите им руки, и закроил глази, очен търпеливо приемах немощните толчоци по лицото си, слушайки задъханите старчески голоси:

— Говедо, убиец, хулиган, дай го насам, убий го! Получих один столко болезнен толчок по носа, че си казах, по дяволите по дяволите, откроих глази и взех да се мъча да се отскубна, което не беше трудно, братя мои, и хукнах, кричейки към коридора. Но ония дърти отмъстители ме погнаха, задъхвайки се като на умирачка, докато животинските им нокти дрожаха да се вкопчат във вашия приятел и смирен разказвач. Тогда ме препънаха, събориха ме на пода и взеха да ме ритат, а потом чух голоси на по-млади люди: