Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Писукането на птиците, тропотът на копитата и мъжките гласове ехтяха между стените и многократно умножените звуци сигурно биха лишили от спокойствие самотен ездач, но отрядът можеше да не им обръща внимание.

Сирендор отново вдиша чистия въздух и се наслади на хладния поток, проникнал в дробовете му. Така пропъждаше от паметта си тежките миризми и пушеците в замъка и около него. В прохода никой нямаше да им посегне. Хората на Гресе поддържаха безопасността тук, а и доколкото му беше известно, бездруго не се навъртаха много разбойници. До Корина имаше само един ден път и настроението му, винаги ведро, с всеки миг се подобряваше. Единствената сянка хвърляха предстоящият разговор между Гарваните и опасенията от реакцията на Хирад.

Почти през цялото време Сирендор разменяше безобидни приказки с Дензър и се хилеше на Илкар, щом срещнеше намусения поглед на елфа. Не откриваше нищо чак толкова противно у тъмния маг. Не за пръв път Сирендор се бе сражавал срещу някого и после бе яздил до него по пътя към дома на следващия ден. Такъв си беше животът на наемниците. Пролича си, че Дензър е способен маг и извън войната с нейните особени порядки се превръщаше в един от мнозината, които се чудят накъде ли ще ги отведе следващата им задача. Откриваше обаче една разлика — Дензър му се струваше далеч по-уверен от повечето магове. Предположи, че това се дължи на израстването му в Ксетеск, и си напомни, че трябва да разпита Илкар по-подробно за Тъмната школа.

Пак изви глава да погледне Дензър и се подсмихна. Лулата, стисната между зъбите, димеше спокойно както винаги, котаракът се крепеше върху рога на седлото. Магът губеше всякаква словоохотливост при въпрос за котарака и само мънкаше, че животинчето било най-подходящата компания в неговия, общо взето, самотен живот. Самият Дензър пък за кой ли път се бе вторачил в гърба на Незнайния, сякаш се опитваше да пробие дупка в него.

— И за мен е загадка — призна Сирендор. — Открай време. Магът се отърси от вцепенението.

— Какво?…

— За Незнайния ти говоря. Познавам го от десет години, а дори още не съм научил къде е роден.

— Нито името му, нали?

— И името му не знам — потвърди Сирендор.

Мислех си, че го е казал поне на своите съратници.

— Опасявам се, че и това е само поредният слух за нас. И Томас не го знае.

— Кой е Томас?

— Съдържателят на „Гарваново гнездо“… е, съсобственици са с Незнайния. Томас го познава над двайсет години. Той го отгледал, когато Незнайния се изтърсил в Коринд едва тринайсетгодишен. — Сирендор поклати глава. — Човек бързо научава, че е по-добре да не му задава някои въпроси.

— Но защо го наричате Незнайния воин? Наемникът се разсмя.

— Този въпрос ни задават най-често. Първо ти ми кажи какво си чул досега, после аз ще те просветя за истината.

— Чувал съм само, че не искал някой да го намери — вдигна рамене Дензър. — Затова не издавал името си пред хората и приел този прякор.

— Любим слух на мнозина, но в него няма нищо вярно. Ако се е опитвал да се скрие от някого, прякор като Незнайния воин и участие в отряда на Гарваните са възможно най-глупавият начин да го постигне, не си ли съгласен? — Магът кимна. — Решихме да основем отряда преди десет години в „Гарваново гнездо“, след като се бяхме озовали всеки поотделно в една и съща армия в Гиернат. Тогава бяхме той, аз, Хирад и Илкар. Помня добре как потеглихме към Корина и той подхвърли, че притежавал странноприемница. Щял да ни подслони и нахрани безплатно, защото искал да обсъди нещо с нас. Първо ни щукна името на отряда — нали седнахме да пием в „Гарваново гнездо“? После съставихме кодекс и всички се подписахме на пергамента, който Томас пази на стената в задната стая. Когато дойде редът на Незнайния, започна да се инати и разправяше, че името му нямало значение. Чак тогава ние — останалите, се сетихме, че за цяла седмица сражения тъй и не сподели нищо за себе си. Помня, сякаш е било вчера, какво казаха Хирад и Илкар. Нашият цапнат в устата варварин изтърси: „Не ни трябват разни тайнствени типове, или подписвай, или се разкарвай.“ — Сирендор поклати глава. Какво друго да очакваш от Хирад? И Илкар се наежи: „Ти какво, да не си някакъв загадъчен незнаен воин?“ Ето как се появи името под текста на кодекса. И остана. Това е историята. Дензър се изкикоти.

— Брей, брей… ето как се зараждат легендите.

— Искрено се надявам да попаднем в тях — подсмихна се и Сирендор.

— Но не те ли гризе любопитството да научиш истинското му име и причината да го крие? — попита по-сериозно магът.