Джеймс Баркли - Крадеца на зората

Ериан го гледаше безизразно.

— Когато… или ако изгубените части от текстовете на Септерн за магията на измеренията бъдат намерени, може би ще се наложи да съставим обща група — изрече тя бавно. — Но дотогава ще се задоволяваме с почти пълната липса на общуване помежду ни.

— Разбирам.

— Глупаво е да зададеш този въпрос на магьосница от Дордовер.

— Глупостта понякога ражда същински бисери. Вратата се отвори и влезе мъж с кана вода и две чаши, остави ги на масата и излезе веднага. Ериан веднага изпи пълна чаша.

— Друго има ли?

— О, имам много въпроси. — Капитана пак пресуши чашата с вино и си сипа още. — Тепърва започваме, макар че съм ти благодарен за наученото днес. Сега ще ти позволя да се върнеш при децата си, но ще ти дам и повод за размисъл. Изглежда си съвсем наясно какво представлява магията на измеренията в момента. А аз съм притеснен от твърде бурния интерес към проучванията на Септерн напоследък. Той е овладял не само магията на измеренията, нали? Има и друго, още по-прочуто постижение. Сътворил е заклинание, ако не се лъжа. Искам да знам защо Ксетеск хвърля всичките си сили да го издири.

Лицето на Ериан стана мъртвешки бледо.

Гарваните и техните спътници потеглиха от замъка Таранспайк, когато слънчевите лъчи изпаряваха росата, обсипала тревата на вчерашното бойно поле. Вятърът бе издухал дъждовните облаци на запад над централните равнини към тъмните очертания на планините Чернотрън. Съвсем лек полъх носеше топлина дори в този ден от ранната пролет. Барон Понтоа, неговите войници, наемници и магове се бяха изнизали през гората Гретерн натам, откъдето дойдоха. От бивака им бяха останали само смачкани буренаци и могила, оградена с колчета, където бяха погребали своите мъртъвци.

Начело на малкия конен отряд яздеха Хирад, Ричмънд и Илкар. Барон Гресе подразни охраната си, като предпочете да пътува между Талан и Незнайния. Дензър и Сирендор Ларн ги следваха, а четиримата телохранители на барона бяха последни.

Гресе явно се възползваше от шанса да разчупи оковите, в които го напъхваха грижите на прекалено старателното му домочадие. Незнайния и Талан на свой ред не можеха да устоят на навика да събират сведения от всеки попаднал им източник.

— Все още ли сте съюзници с Блекторн? — попита Талан. Гресе кимна.

— Уговорили сме взаимни облекчения в пътните такси, но не бих ги нарекъл съюз. Той пътува безплатно през този проход към Корина, аз ползвам същите права в земите му, когато пътувам към Гиернат.

Веждите на Незнайния се събраха на челото му.

— Той завзе ли земите източно от Гиернат? Чух, че…

— Преди шест месеца. Почти е присъединил Гиернат към владенията си, макар че градският съвет го притиска да не повишава пътните такси. И засега успяват.

— А какво стана с лорд Арлън? — сети се Незнайния.

— Работи за Блекторн.

— Аха…

— Богове, нямаше битки! Тоест нямаше още битки. Формално Арлън си остава владетел на земите източно от Гиернат, но истината е, че го крепи Блекторн с войските си, получава метали от южните мини и прибира дял от пътните такси по югоизточните маршрути, включително към Корина. — Гресе прихна и тупна Незнайния по крака. — На твое място бих зачеркнал Арлън от списъка на бъдещи работодатели. Сега Блекторн върти парите около Гиернат.

— Има ли и други, които е по-добре да зачеркнем? — вметна Талан.

— Не и мен. Понтоа не се е отказал. Или вече крои следващото нападение срещу Таранспайк, или се надява да прекаля с укрепването му и да оголя земите си по на запад.

— Е, ако сме ви необходими, запишете се по-рано — подхвърли Незнайния.

— Много рано — додаде Талан.

— Чу се слух, че вие, момци, май се каните да окачите щитовете на стената — рече им на свой ред баронът, подчертано вперил поглед напред.

— Вярвайте, когато видите с очите си — отвърна Талан.

— А уж щяхме да си разменяме сведения — изсумтя Гресе, обаче в очите му се мярна весела искрица.

— Хайде да се уговорим, че вие ще научите пръв, ако се случи — предложи Незнайния.

— Ще се примиря и с това — поклати глава баронът. Скалистите склонове на прохода Таранспайк бяха целите в равномерно сиво и се извисяваха поне на стотина крачки по целия път до Корина. Усойните места приютяваха само птици и по-издръжливи растения. От двете страни на отвесните стени земята беше нацепена от чернеещи пропасти, дълбоки урви и неприветливи, безжизнени долини, където водата течеше под камъните и шумоленето й напомняше за залутали се души. В самия проход стеклата се след снощния дъжд вода се събираше на локви по меката пръст и конете газеха в кал. Но през деня, щом слънцето огрееше между склоновете, земята щеше да се втвърди. Пукнатините по пътя, широк на места колкото десетина каруци, а другаде — само три, показваха колко горещо може да бъде между нагретите скали през лятото.