Джеймс Баркли - Мрак по пладне

— Нямам представа — отвърна Незнайния, — но нека обсъдим по-неотложните затруднения. Илкар, Дензър, Ериан — можем ли да направим нещо?

Другите двама магове впиха погледи в Илкар.

— Имаме една възможност — въздъхна елфът. — В Библиотеката на Джулаца се убедихме, че на теория е осъществима, но се отказахме, особено след като Стилиан предложи нещо много по-практично. Да благодарим на боговете, че се сети да измъкнеш това…

Илкар плъзна пръсти по книгите.

— Тоест и сега ви е по силите да затворите разкъсването? — уточни Незнайния.

— Можем да си го представим — сви рамене Ериан.

— Само че… — проточи Илкар. — Не ни стигат силите да извършим заклинанието, както бяхме намислили. Нито ще задържим заклинанието толкова дълго, че правилно да възстановим целостта на пространството между измеренията.

— И какво остава? — озадачи се Хирад.

— Ще разрушим разкъсването.

— Прекрасно, значи ще се отървем! — потърка ръце Хирад, но радостта му се изпари, когато видя изражението на Ериан.

— Не знаем какво ще причини това тук, в Балея или в пустотата. В пространството между измеренията ще има силни смущения, а Септерн изрично е подчертал колко са опасни. Така можем да предизвикаме взаимно разместване на измеренията, да разрушим структурата на някое от тях или на всички заедно. Не се знае.

— Но нали нямаме друг избор? Ша-Каан се постара да нямаме… — промърмори варваринът.

— Нямаме — потвърди Дензър. — Не си чул най-хубавата част. Трябва да бъдем в самото разкъсване, за да го разрушим.

Колкото и далеч да беше той, краят ги разтърси. За онези, които бдяха, приличаше на вихрушка в умовете им, която ги опустоши и обърка. За почиващите приличаше на натрапчив кошмар.

Ако някой западняк ги наблюдаваше, сигурно бе забелязал какво става, макар че никога не би се досетил за причината. Стоящите на позициите се олюляваха, стиснали главите си с ръце, краката им омекваха и те пристъпяха в търсене на по-добра опора. Зад тях останалите наскачаха, озъртаха се във всички посоки и още не вярваха в жестоката промяна.

Опомниха се след няколко секунди, но последствията бяха неизбежни.

Аеб тръскаше глава в напразен опит да проясни съзнанието си. Както винаги усещаше всички събратя, но не и Повереника.

„Няма го. Провалихме се.“ Тази мисъл плъзна из умовете на Закрилниците, наситена с чувството за тежка загуба и колебание.

„Нямаме вина за това — настойчиво ги увери Аеб. — Ние бяхме непреклонни. Не отстъпихме развалините.“ Но и той осъзнаваше безизходицата. Повереникът беше мъртъв, Закрилниците бяха длъжни незабавно да се върнат в Ксетеск. Изчезна причината да се сражават със западняците, които обаче нямаше да ги пуснат да си тръгнат. Попаднаха в капан, макар че нищо вече не ги задържаше да се бият тук.

„Нека се бием за Сол“ — вметна някой.

„Нашата цел е да съхраним живота си — сурово напомни Аеб, — за да се върнем в Ксетеск и да закриляме нов Повереник. — Почака, докато другите спряха да разпращат накъсаните си мисли. — Всички почитаме Сол, който беше наш събрат. Единствен той сред свободните хора разбира нашата участ. Но без Повереник ни остава само да се сражаваме, за да оцелеем. Нека всеки от нас се бие, за да опази събратята си. Така ще надделеем. Върнете се на позициите си. Нощта не е свършила.“ Но и той се питаше ще им стигне ли воля да се борят за оцеляването си. С изгрева щеше да научи отговора.

Дарик видя огньовете в бивака на западняците при къщата на Септерн около час преди полковете му да доближат за атака. Магове се промъкнаха напред, за да огледат външната линия на отбрана. Върнаха се с вестта, че просто няма часови и вражески съгледвачи.

Други магове влязоха в мисловна връзка с армията на Айзак и уточниха кога ще започне нападението — половин час след като отрядите на Сенедай пак се вкопчат в Закрилниците. Дарик прецени, че шумът от битката е най-доброто прикритие за изненадваща атака.

Полковете спряха в плитка долина, чиито склонове смекчаваха поривите на вятъра, но нямаше къде да се скрият от дъжда — ниските облаци го изливаха от време на време. Той лично обиколи всяка стотна, за да благодари на войниците за невероятното усилие и да ги насърчи за битката сутринта. После седна да даде отдих на краката си и се улиса в мисли.

Едва сега осъзна докрай какви чудовищни рискове носеше настъпващият ден. По пладне сянката щеше да покрие целия Парве, ако изчисленията бяха верни. И силите на драконите Каан нямаше да стигнат, за да отблъскват вражеските Люпила. Не знаеше кога или как Гарваните ще се появят в Балея, ако пък не дойдеха, всичко беше безсмислено. Рано или късно всички в този свят щяха да бъдат изпепелени.