Джеймс Баркли - Мрак по пладне

Дарик научи само една добра вест — Айзак бездруго нямал намерение да спира, докато не доближи армията на Сенедай. Трябва само да избере място, откъдето да удари по западняците, за да не го издебне Тесая в гръб.

— Колко ли бойци води? — изсумтя Дарик.

— Съгледвачите ти са видели — започна Блекторн, — че е разделил отрядите си по племена. Бойците на Палеон са многобройни, макар че трябва да са дали жертви и в битката за Подкаменния проход, и днес. Въпреки това може да е повел четири хиляди.

Дарик се вторачи в него, цялото му тяло се сгорещи.

— Заедно с хората на Сенедай просто ще изколят Айзак и войниците му. — Плъзна ръка по лицето си, докато осмисляше провала на своя план. — Ама че каша забърках! Не бива да губим време и войници, като се дърляме с тях тук… Колко гъста е гората от другата страна на канарите? — обърна се към двама магове съгледвачи, които чакаха заповеди пред палатката.

— Не колкото тук — увери го единият и се почеса по наболата си брада. — Можем и да поразчистим — ухили се след миг.

— И то не само от дървета, за да има смисъл — допълни Дарик.

— Тук сме осмина, свикнали да издебваме врага безшумно — напомни магът. — Всичко е възможно. Стига да вдигнат врява, ако видят нещо.

— Тогава накарайте ги да млъкнат — натърти Дарик. Майсторът на тихите убийства кимна.

— Ще се подготвим веднага.

Дарик срещна ококорените погледи на бароните и оцелелите стотници. Вдигна рамене.

— Имаме ли избор?

— Ще ни видят и ще тръгнат след нас — възрази Гресе. — Нищо няма да постигнем.

— Да, ако потеглим всички заедно. Но няма да постъпим така. Искам всеки годен за сражение войник и маг да отиде зад бивака. Никакви ранени. Тук ще останат малцина, но ще шетат усърдно, за да изглеждат повече. Предлагам това да е кавалерията. Останалите се връщаме една миля по главния път, тръгваме между канарите, а маговете съгледвачи ще ни разчистват пътя. Ще тичаме цяла нощ. Няма да допусна Айзак и хората му да загинат напразно.

— Ами ранените и конницата? — сопна се Блекторн. — Дори да извъртиш някак тази щуротия, зазори ли се, западняците ще нахълтат тук да ги изтребят. Ще ги сполети същото, от което искаш да опазиш Айзак.

Колкото и сдържано да говореше, гласът му натежа от гняв. Дарик му се усмихна ведро.

— Не съм свършил. Щом хукнем към къщата на Септерн, доброволци ще помогнат на ранените да се скрият другаде.

Той се взря многозначително в двамата барони.

— А онези, които ще вдигат шум в бивака? — подсказа Гресе.

— Щом западняците усетят, че са изиграни, всички в бивака се мятат на конете и препускат като вятъра. — Дарик се усмихна по-широко, щом видя оживлението в очите на Гресе. — Е, какво ще кажете? Така можем да наклоним везните и да дадем време на Гарваните.

Капитаните на стотни кимаха.

— Барон Блекторн?

— Значи ще ме направиш милосърдна сестра, а?

— Закрилник на беззащитните, така ми харесва повече — поправи го Дарик. — Задача, която ще те покрие със слава. Барон Гресе?

— Млади човече, ти си любител на безумните рискове. Толкова безумни, че може и да ти донесат победата. Ще бъда на седлото с другите конници, когато тук се зазори.

Дарик потри ръце и усети как вълнението прогони болежките и умората от тялото му.

— Да се размърдаме, нямаме време за губене.

Навсякъде в земята на Люпилото пламтяха огньове, когато Хирад се събуди по-бодър, макар и да не се избави докрай от умората. Обърна се и подскочи, застанал сащисан до другите Гарвани.

Десетките огньове бяха накладени покрай реката и насищаха мъглата с чудата оранжева светлина. А в нея шетаха хиляди вестари на групи. Някои оглеждаха оръжия и броня, но повечето се трупаха около шиите, крилете, главите и ноктите на стотици дракони, заели всяка педя равно място. И докато ги мажеха с мехлеми и балсами, вестарите отправяха молитви за победа към небесата. Изглеждаха мънички до огромните тела на драконите Каан, някои надвишаващи на дължина сто стъпки, а на височина петнайсетина. Внушителните глави бяха положени на земята, някои със зейнали челюсти, в които пропълзяваха вестари, за да покрият с предпазващи мазила огнените жлези.

Гледката вдъхваше страхопочитание и очите на Гарваните се взираха замаяно в грамадните хълбоци, потрепващите криле, по-широки от платна на боен кораб, мускулестите шии.

— Кога започна това? — попита Хирад.

— Май се точи цяла вечност — отвърна Илкар. — Не е за вярване, че ти спа чак досега.