Джеймс Баркли - Мрак по пладне

Ясал-Наик зави и полетя до него, в зелените му очи гореше презрение.

— Никога няма да го затворите. Може би товарът на възрастта вече смазва ума ти. Ние победихме, Велики Каан. Тук съм, за да ти напомня, че ще видиш гибелта на своето Люпило. Тук съм, за да видя лика на поражението.

— Тогава отлети над океана и погледни отражението си. Утре разкъсването ще бъде затворено, а Наик ще изпитат яростта на Каан. Ще ви преследваме цикъл след цикъл, докато не бъдете унищожени. Сега се махай заедно с придружителите си. Колкото и да си могъщ, не посмя да ми се изпречиш сам. Душата ти е дребна, Ясал, а когато теб те няма, драконите ще започнат да се грижат за земите, които толкова глупаво изпепеляваха. Не смей да се показваш над владенията на Каан, когато светилото се издигне отново, иначе ще срещнеш смъртта си.

Ясал повика другите два дракона от Наик.

— Ти си стар глупак, Ша-Каан. Моли се на небесата колкото искаш, но когато светилото отново се спусне към заник, всички вие ще бъдете мъртви, а Наик ще властват. До утре, Велики Каан.

Ша-Каан се изкуши да се разправи с него още тук. Убиеше ли Ясал, изходът от битката пред разкъсването нямаше да е толкова неизбежен. Но умреше ли самият той, обричаше всички Каан. Изрева яростно и се насочи към дома си.

Всеки удар попадаше в целта, всяко движение беше премерено, плавно и точно. Закрилниците се биеха с ужасяваща безмълвна непреклонност, душите им разменяха мисли без тромави думи, общият поглед на стотици чифтове очи не пропускаше нищо. Напиращите на вълни западняци отново и отново се отдръпваха от тази подвижна стоманена стена с безизразни маски. Колкото и много да бяха, все по-уплашено се взираха в камарите трупове, които оставяха на бойното поле. Ту се въодушевяваха, ту се умърлушваха. В твърде редките мигове, когато успееха да повалят някой Закрилник, цялата западняшка армия се разкрещяваше възторжено. Защото маскираните мъже пред тях се сражаваха с мощ, немислима за толкова малоброен отряд. Застанали в кръг, състоящ се от три редици, те бяха оставили помежду си такова разстояние, че да боравят най-добре с оръжията си. Отблъскваха една след друга атаките на западняците, а когато враговете отстъпваха да се престроят по заповед на предводителите си, използваха краткото спокойствие, за да си разменят местата и да дадат отдих на уморените.

Аеб виждаше, че въпреки своята свирепост западняците се бият твърде разпокъсано. Всеки налиташе сам или най-много с още двама-трима. Винаги имаше пролуки и слаби места в защитата им. Не знаеше докога той и събратята му трябва да удържат неспирния натиск. Повереникът им нареди да бранят развалините и те го правеха. Също и заради Сол — техният събрат, който си бе върнал свободата.

През цялото време ума му запълваха вести, съвети и предупреждения.

Аеб отсече ръката на западняк, посегнала с брадва, отби мушкането на другия до него и поиска от Фин отляво да бъде нащрек, защото стоящият между тях Джал се отдръпна зашеметен навътре в кръга.

„Аеб, срещу теб удар с брадва отдолу и отляво към корема.“ Той замахна, без да гледа, и собствената му брадва пресрещна със звън оръжието на западняка. Парира друг удар с меча и срещна погледа на ококорения враг, който не можеше да се мери с него в бързината. Аеб пристъпи, заби лакът в носа му, завъртя брадвата си нагоре и надясно и му разпори корема. А вниманието му вече беше насочено към племенния боец, който се опитваше да го намушка в хълбока.

„Те се престрояват. Първата ни редица — в почивка, третата излиза отпред.“ Аеб заби меча си в гърлото на западняк, който твърде късно реагира на заповедта за отстъпление преди следващата атака.

Още беше средата на следобеда.

— Напред за Балея! — изкрещя Дарик и завъртя меча над главата си.

Той се отказа да язди, но вървеше начело на армията си от пехотинци, за да го забележат по-скоро вражеските съгледвачи.

Постара се да втълпи на стотниците, че могат да бъдат нападнати във всеки момент и тогава трябва незабавно да се пръснат в гората на посочените им позиции. Щяха да приемат битка на открито само ако няма друг изход. Ако пък западняците не поискат да влязат в гората, Дарик с удоволствие би им губил времето. Предупреди командирите, че при схватки в гъсталака лесно може да настане хаос, затова беше толкова важно да поддържат връзка между стотните. Знаеше какъв хазартен залог направи с тази атака, но имаха ли друг шанс?

Не можеха да си позволят неуспех. Заради цяла Балея. Отново бяха длъжни да подкрепят Гарваните с несломима смелост и упоритост. Защо да се стремят да доживеят следващо сражение, ако поражението днес би означавало, че това е последната война в Балея? И за тях, и за западняците…