Джеймс Баркли - Мрак по пладне

Гресе се засмя на излизане от палатката.

Късно през нощта Гарваните се събраха около походната печка да поговорят преди да откраднат малко време за отдих. На другия ден по пладне щеше да се реши съдбата на две измерения.

— Ще можете ли да го направите? — попита Хирад, свил пръсти около незнайно коя поред чаша кафе.

— На теория е възможно — отвърна Ериан. — Знаем, че ни е по силите да създадем формите от мана.

— Дочувам едно премълчано „но“ — поклати глава Незнайния. — И то голямо.

— Няколко са — въздъхна тя. — Не знаем какви запаси от мана са ни необходими, за да затворим разкъсването от тази страна, макар да е ясно, че сме способни да извършим заклинанието от земята. Но ако изчерпи маната от нас прекалено бързо, няма да затворим прохода. Не бива да забравяме и за стихийните въздействия в пространството между измеренията върху формата от мана. Можем само да гадаем каква сила е нужна, за да затворим разкъсването, а не да го премахнем разрушително. Списъкът продължава и става все по-объркващ…

— Значи дотук бяха само простичките спънки — кисело промърмори Хирад. — Щеше ми се да чуя „да“ или „не“.

— Ще го направим — каза Дензър. — Както винаги.

— Ти от Хирад ли започна да се учиш? — изгледа го Илкар.

— Трябва да вярваме в силите си — вдигна рамене Дензър. Ериан се засмя и го целуна по бузата.

— А за него какво ще кажете? — кимна Хирад към Стилиан, който се облягаше на една колиба, стиснал в ръцете си писанията на Септерн. — Той вярва ли?

— Толкова пламенно, че ми е трудно да го разбера — промърмори Дензър. — Да си призная, малко ме стряска. Понякога гледа доста диво и не знам дали от страх или от вълнение.

— И той ни е нужен — напомни Ериан. — Хайде да не го закачаме излишно.

— Ние също сме му нужни, не забравяйте — подчерта Хирад. — Ако не успеем, ще умре като всички останали.

Варваринът усещаше тежко бремето на отговорността. Ша-Каан се връщаше от опита си да склони Верет и щеше да очаква по-ясен отговор. А Хирад не можеше да се отърси от опасенията въпреки привидната непоколебимост на Дензър. Точно това трябваше да постигне преди отново да застане пред Великия Каан.

— Пак ли опитваш да се избавиш с приказки, Ша-Каан? Пак ли устата ти бълва потоци от думи вместо огън, както подобава на истински дракон? Малцина ще жалят за Люпилото Каан. Опитваш се да ни натрапиш правила, за които всички останали нехаят.

Ша-Каан кръжеше невъзмутимо. Ясал-Наик, старшият сред враговете му, го бе пресрещнал с още два дракона от своето Люпило. Явно не искаше да се бие, както не искаше и да говори за мир. Ша-Каан се сгълча мислено, че не избра по-заобиколен път на връщане от океана Шедара.

Още когато го доближаваха, разпозна Ясал по приличащия на клин белег в люспите на шията до главата. Ша-Каан го бе ранил преди повече от сто цикъла в битка за Бешара. Щом Ясал рискуваше да си води само двама придружители, значи искаше да злорадства и да се хвали със скорошната си победа.

— Наик са единственото Люпило, останали слепи за разрухата, която сеем в земите си — отговори му Ша-Каан. — Не можем да продължаваме до безкрай тези сражения. Накрая няма да останат земи, годни за живот. Все някога ще бъдеш принуден да разбереш.

Ясал-Наик се разсмя ръмжащо.

— Но ние вече победихме. Щом твоето Люпило бъде изтребено, а сродното ви измерение — превърнато в пепелище, ние ще владеем всичко, а другите ще свият криле пред нас. Верет вече са обречени да ни слугуват. Ще ги последват Гост, също и Стара, накрая всяко Люпило ще се покори на Наик.

— Тази самонадеяност ще те погуби — предупреди Ша-Каан, макар да знаеше, че обрисуваното бъдеще е твърде вероятно. — Не се наслаждавай на победата преди да си я постигнал.

— Неизбежна е! — прогърмя гласът на Ясал в главата му. — В отчаянието си Каан не само търсят съюз с немощните обитатели на океана, а дори си доведоха дребосъци от Балея на помощ. Нима се заблуждавате, че те ще направят каквото вие не можете? Ще превърнем костите им в пепел пред очите ви и аз ще поведа своето Люпило през разкъсването, когато ти лежиш бездиханен на земята. Ще изпарим водата от океаните им, ще съборим жалките им кули, ще разцепим с огън техните планини. Ако някой оцелее, ще послужи за храна на малките ни дракони. Няма да спра, докато в Балея не остане и една буболечка.

— Каква злоба… — сдържано изрече Ша-Каан. — Тя те заслепява. Щом така и така ме намери, за последен път ти предлагам да спрете нападенията си, за да не ви изтребим, след като проходът бъде затворен.