Джеймс Баркли - Мрак по пладне

Тесая срещна погледа му и отпрати с жест бойците си.

— Щом си вярваш, моли се Гарваните да надхитрят северната армия. Броенето започна.

Блекторн и Гресе хванаха Дарик за раменете и го дръпнаха.

— Разбирам недоверието ти — обърна се Блекторн към Тесая, — но то не променя истината. Предлагам ти в знак на добра воля аз и Гресе да останем при теб като заложници. Ако се окаже, че сме те излъгали, животът ни ще бъде в твоите ръце.

— Ти си храбрец, бароне, и мога само да се възхитя на победата ти над южната ни армия. Дори щях да съжалявам, че градът ти е разрушен, ако войната не го налагаше. Щедро предложение… Но що за жалко удоволствие ще бъде да набуча две благородни глави на копия, докато съюзените с вас дракони изтребват племенните бойци? Не можеш ли да проумееш? Победя ли ви тук, ще настъпя към Корина. И ще властвам над Балея. Както виждаш, животът ви бездруго е в мои ръце. Арноан ще ви изпроводи до края на бивака. Ще се видим пак на бойното поле.

Тримата парламентьори се спогледаха. В пристъп на бяс Дарик се зачуди дали да не погази честта си и да убие Тесая още сега. Но бароните не биха допуснали това.

Ако Сенедай победи Закрилниците, какво щеше да стане с Гарваните? Докато излизаше от шатрата, той против волята си се помоли изчадията на Ксетеск да оправдаят напълно мрачната си слава.

Когато светилото започна да се спуска от небето, Ша-Каан излетя от Волнокрил. Умората пак тегнеше на крилете му — Хирад беше тук, в неговите земи, и Великият Каан нямаше проход към сродното измерение. И все пак се устреми към океана Шедара, за да намери Танис-Верет… ако още беше жив.

Студеният въздух, изпълващ дробовете му, уталожи полека гнева, който думите на Хирад Хладнокръвния събудиха. Най-сетне можеше да помисли спокойно какво всъщност искаше да му каже неговият Драконан.

И сега преживяваше нещо непознато. Ша-Каан бе свикнал заповедите му да се изпълняват безпрекословно и точно. Гарваните обаче твърдяха, че успехът не е предрешен. Хирад му обясни разпространено в Балея убеждение — ако човек е сторил всичко, което е по силите му, не може да се иска повече от него, дори когато неуспехът означава всеобща гибел. Ша-Каан не скри презрението си, Хирад обаче не отстъпваше от неоспоримата си логика.

Устремен към среща, която не биваше да остане напразна, Ша-Каан разбираше по-добре неистовите усилия на Гарваните. Долавяше неотклонния им стремеж да преодолеят пречките, пък и знаеше, че те си представят не по-зле от него цената на провала — и за Балея, и за Каан.

И друго чувство се промъкна у него. Безграничен страх. Отдавна познаваше уплахата — от рани, от гнева на близки дракони, от преждевременна смърт на току-що излюпени малки. Но този път трябваше да приеме и възможността цялото Люпило Каан да изчезне. А те не разполагаха с оръжията да се опазят от заплахата. Тези оръжия бяха в ръцете на Гарваните.

Значи беше длъжен да ги опази на всяка цена, да отделя още дракони от защитата на разкъсването. А здравите и годни за битка Каан оставаха все по-малко. Елу-Каан още беше на крачка от смъртта — вече нямаше Драконан, който да го изцели, и само вестарите се грижеха за него. Всеки коридор в Залата на сливането беше зает от ранен дракон. Нямаше друг път, освен отново да отиде при Верет, макар че тъкмо тях бяха убивали най-ожесточено в последната битка.

Когато се спусна над океана, Ша-Каан започна да се опасява, че са си свършили твърде добре работата. Никой не излетя насреща, нямаше жадни за мъст дракони от Верет. Нищо не нарушаваше покоя на водата.

Кацна на скалата, потопи глава в океана и изрева своя зов за среща. Потърси и с мисълта си Танис-Верет, излъчваше съжаление за случилото се в небето над Терас. Трябваше да се надява, че старият дракон ще го чуе.

Излегна се на скалата, протегнал шия напред. Такава поза показваше, че се отнася почтително към събеседника, но и позволяваше да усеща по-добре вибрациите във водата наоколо.

Чакаше цяла вечност във владенията на друго Люпило, уязвим за нападатели. Търпението му бе възнаградено. Трептенето на скалата под него го увери, че голям дракон се е устремил бързо към повърхността.

Танис-Верет изскочи, потоци вода се стичаха от белязаното с черни петна тяло, разперените криле бяха разръфани тук-там по краищата. Той изрева недоволно и тежко стъпи на камъните, но продължи да полива с опашка раните по хълбоците си.

Очите му се взираха ядно в Ша-Каан.

— Дойде да се насладиш на края ни ли? Танис-Верет се озърна към небето, като че очакваше да види и други дракони.