Джеймс Баркли - Мрак по пладне

— Не. Дойдох да предложа на Верет шанс за спасение.

— Кухи слова — изсъска по-дребният дракон. — Дори не знаеш какво ни причинихте. Под нас остатъците от Верет са се вкопчили в слабичката надежда Наик да спазят обещанието си и да ни оставят на мира, когато унищожат Каан. Сега сме по-малко от седемдесет, но може би още от нас ще умрат, дори проходите към сродното измерение няма да им помогнат да се изцелят. Аз пострадах най-малко, макар че люспите по гърба ми никога няма да заздравеят напълно. Ето какво ни сториха огънят, ноктите и зъбите на Каан. — Гласът на Танис-Верет с всяка дума ставаше по-глух и безнадежден. — Дори няма кой да пази владенията ни. Не ни дотягай, Ша-Каан.

Великият Каан обаче не помръдна и събеседникът му можеше да сметне това за открито предизвикателство. Раненият дракон само тръсна глава.

— Разбирам…

— Не, Танис-Верет, небесата виждат, че нищо не разбираш! — загърмя гласът на Ша-Каан. — Умолявах те да не сключвате съюз с Наик, да се доверите на нас. Ти не ме чу. Принудихте ни да се бием, затова се хвърлихме най-яростно срещу вас — вие бяхте по-слабите нападатели. Не се радвахме на поражението ви. А сега искаме да ви помогнем… за да оцелеете.

Гърдите на Танис-Верет изхъркаха от смеха.

— Да ни помогнете? И с Каан е свършено. Среща на двама мъртъвци, които още дишат. Разкъсването нарасна, вече нямате сили да го браните. Когато Наик доведат следващите си съюзници, вие и сродното ви измерение ще бъдете унищожени.

— Но сега можем да затворим прохода, искаме от вас да ни дадете време за това.

— Не виждам защо трябва да ти вярвам.

— Чуй какво ти предлагам, Танис-Верет. И решавай дали приемаш. Не те принуждавам с нищо. Дойдох сам, изложих се на голяма опасност, за да говоря с теб. За мен е чест, че се съгласи. Хора от моето сродно измерение се прехвърлиха при нас, ще използват знанията и дарбите си, за да затворят разкъсването. Създадено е от тяхната магия и ще бъде премахнато пак от нея. Но те ще бъдат на земята, напълно уязвими. Ако влезете в битката на страната на Каан, можем да опазим хората. Успеят ли, Каан бързо ще си върнат силата. Не очаквам Наик да ви оставят намира, ако победят. Но обещавам — знаеш, че на мен може да се разчита, — да ви закриляме след нашата победа. Няма да допускаме врагове във владенията ви, докато се наплодите отново. Верет и Каан никога няма да се сражават помежду си. Нямаме какво да делим или оспорваме. Не искам отговор сега. Ти помисли каква да бъде участта на твоето Люпило. Каан се нуждаят от вашата помощ. Тръгвам си, за да се подготвя за битката. Дано видя как нападате Наик, а не летите заедно с тях.

— Небесата да бъдат с теб, Ша-Каан — замислено го изпрати Танис-Верет. — Когато Наик ме повикат, ще се отзова. Друго не им дължа.

— Както желаеш.

Ша-Каан разпери криле и полетя към земите на своето Люпило. Сега му беше по-леко на душата и започна да обмисля предстоящото сражение.

Хирад нито за миг не забравяше кое е най-тревожното — неувереността на маговете. Виждаше колко е напрегнат погледът на Илкар и как Дензър стиска лулата със зъби, без да я е запалил.

Докато ги гледаше как спорят, той си казваше, че това е доста странно. Седяха на широк плосък камък до реката, отворили книги и затиснали пергаменти с обли късчета чакъл. Ами че те бяха четирима от най-способните магове в Балея, тук дори дойде най-могъщият Магистър на Ксетеск, а се бореха до полуда с проблем, за чието решаване имаха на практика всички необходими знания!

От друга страна обаче, нямаше на какво да се чуди. От тях се искаше да затворят пробив в небето колкото градче, и то стотици стъпки над главите им. Той дори не опитваше да си представи какво майсторство трябва да вложат, за да успеят. Отново се почувства безпомощен. Направи каквото можа, за да се доберат дотук, но предстоеше най-важното, а той нямаше какво друго да стори, освен да се налива с кафе.

До печката унило седеше Троун, русата му коса бе провиснала на сплъстени кичури от влагата. След смъртта на Уил върколакът забелязваше какво става наоколо само ако имаше някаква опасност за Гарваните.

— Троун… — запъна се варваринът.

Едрият мъж го погледна. Силата на духа вече я нямаше в очите му. Не искаше нищо. Хирад не знаеше какво да направи, но беше длъжен някак да го съживи. Не биваше да проточва мълчанието.

— Как си?

Сам трепна от глупавия си въпрос.

— На Уил щеше да му хареса тук — изрече върколакът с леко ръмжащ глас. — Знаеш ли, той беше неспокоен човек и въпреки това си оставаше ненадминат крадец и взломаджия.