Ейдриън Басо - Интимно предателство

Морган се ухили широко.

— Искаш ли да ти донесат още храна?

Тя се поколеба, преди да отговори, защото разбра, че той я дразни.

— Зависи. Кога мислиш, че ще обядваме?

— Ще кажа на Мейвис да ни приготви огромна кошница с вкусни неща, така че можем да си хапваме по пътя.

— Би било чудесно — погледна го срамежливо тя. — Кога възнамеряваш да тръгваме?

Морган сви рамене:

— Когато си готова. Ще наредя на Нед да впрегне конете.

— С новата карета на Тристан ли ще пътуваме?

— Просто я вземаме на заем. Ще изпратя някой от слугите да я върне обратно още утре сутринта. Разполагаме само с нея и аз мисля, че ще е по-удобно да пътуваш спокойно.

— А Мейвис? В каретата няма достатъчно място за трима.

— Ще изпратя кола да вземе Мейвис и останалата част от багажа ти от Рамсгейт Касъл. Вече й казах да се приготви.

— Разбирам — каза Алиса. Стана и се приближи до големия прозорец с изглед към моравата. — Има ли нещо друго?

— Ами да. Разпоредих на Мейвис да опакова само най-необходимото от личните ти вещи. Мястото за багаж е много малко.

Дукът наблюдаваше вдървения й гръб, като разбираше, че тя беше разстроена, но не знаеше причината.

— Има ли нещо нередно, Алиса?

Тя се обърна и го изгледа:

— Не… Но досега съм вземала всички решения сама. Не съм свикнала никой друг да го прави вместо мен.

— Вече си моя съпруга, Алиса, И аз нося отговорността да се грижа за теб — твърдо каза той. — Също и за нашето дете.

Негова собственост. Това беше най-неприятното нещо, което Алиса можеше да си представи. Усети сълзите да напират в очите й и се извърна отново към прозореца. Не беше тайна защо той се бе оженил за нея и все пак, като го чу да говори така, се почувства безкрайно наранена. Сега си обясни и отчужденото му поведение в леглото.

— След малко ще съм готова — промълви тя, мина вдървено покрай него и се запъти към вратата.

Отчаяно се надяваше, че той ще протегне ръка да я спре. Копнееше за докосването му, но той не направи нищо.

Морган се въздържа да я прегърне, защото не беше сигурен, че този жест няма да я разстрои още повече. Беше изненадан от поведението й, което всъщност не беше нищо ново, но не искаше да й причинява още по-голямо страдание.

Алиса бе застанала в голямото фоайе, заобиколена от Мейвис и Пъркинс. Каза бързо довиждане на Мейвис и след това се обърна към стария иконом. Поговори си с него няколко минути, преди да го прегърне за сбогом. Морган гледаше отдалеч и се чувстваше неудобно да наблюдава този интимен момент. Сега за пръв път разбра колко трудно щеше да й бъде да се раздели с единствените хора, които обичаше.

— Готов ли си? — беззвучно попита тя.

Всички излязоха на ярката слънчева светлина. Морган й помогна да се настани в каретата и се обърна към Пъркинс, за да вземе багажа й. Старият човек го погледна право в очите:

— Грижете се добре за нея, Ваша светлост!

— Ще го направя, Пъркинс — обеща тържествено Морган.

Качи се в каретата и изчака Алиса да се сбогува с Нед. Последва махване с ръка, и конете потеглиха.

— Ще идваме често на гости на Тристан и Каролайн — каза дукът, като искаше да облекчи мъката й. — Ще имаш много възможности да виждаш Пъркинс и останалите.

— Знам — подсмръкна Алиса. — Моля те, прости ми, че се държах толкова глупаво. Пъркинс винаги е означавал много за мен. — Тя се изсмя тихо и изтри очи. — Когато бях малко момиче, често лежах в леглото, преди да заспя, и си представях, че той ми е баща. Малко странно, не мислиш ли? Една дъщеря на виконт да копнее да има за баща един иконом.

Алиса спря за малко, завладяна от чувството на безпомощност и самота, съпровождали детството й.

— Пъркинс винаги ме е карал да усещам, че ме обича. Никога няма да забравя добротата му — прошепна тя.

Морган взе ръката й в своята, като се чудеше как е успяло едно момиче, пренебрегвано в детските си години, да се превърне в такава чудесна, решителна жена.

Мълчаха през по-голямата част от пътуването до Портсмут, като само от време на време разменяха по някоя дума за прекрасния ден. Морган не бързаше и равномерното полюшване на каретата накара Алиса да се почувства сънлива. Тя поспа неспокойно няколко часа и се събуди, когато съпругът й обяви, че са навлезли в имението Рамсгейт.

Младата жена сдържа дъх при вида на високите дъбови дървета и огромния замък в далечината. Каменните стени проблясваха на есенното слънце, високите готически кули се извисяваха в небето. Най-после навлязоха в чакълената алея и сърцето й заби по-бързо. Не беше уверена, че е готова за това. Замъкът наистина беше огромен и тя усети безпокойство, граничещо със страх.