Ейдриън Басо - Интимно предателство

Дукът бе ужасен. Никога не бе предполагал, че можеше да я доведе до подобно състояние.

— Моля те, спри и ме изслушай. — В гласа му се прокрадна страх.

Погледът й започна да се избистря. Гледаха се дълго и мълчаливо.

— Прости ми, сърце мое — прошепна той едва чуто.

Нови сълзи бликнаха от широко отворените зелени очи.

— Мислех да се представя за вдовица в Корнуол — изсмя се горчиво тя. — Сега разбирам колко наивна съм била. Щеше да е невъзможно да прекарам останалата част от живота си в безпокойство, че все един ден някой ще разбере, че детето ми е копеле. Това е цената, предполагам! Щом се опитах да живея в лъжа…

Болката и безпомощността й сграбчиха сърцето му. Той беше виновният, негова бе отговорността.

— Боже мой, Алиса — прошепна Морган, — как ли ме презираш!

— Бих искала да можех — тихо прозвуча отговорът, толкова тихо, че той едва разбра чутото.

Протегна ръце и нежно я приласка. Тя неочаквано прие утехата и склони глава на рамото му в пълно изтощение.

Морган се страхуваше да я пусне, затова дръпна силно поводите, после ги пусна и конете продължиха сами бавния си ход до имението. Дукът нито за миг не охлаби прегръдката.

Алиса беше почти заспала, когато пристигнаха в Уестгейт Менър. Сънливо се протегна и докато разбере какво става, дукът я взе на ръце и я свали от каретата. Мина бавно покрай зяпналия от учудване Нед и внесе скъпоценния си товар в къщата.

Тя се бе разбудила и отчаяно се отблъсна от гърдите му.

— Моля те, пусни ме. И без това тежа твърде много.

— Обиждате мъжествеността ми, мис Карингтън — намигна й Морган.

После я залюля и тя скри глава във врата му, като си спомни мириса на силното мъжко тяло.

Дукът спря за момент, за да поговори с Пъркинс, и сетне продължи по безкрайното протежение на стълбището до нейната стая. Остави я в леглото, но тя напразно се опита да седне изправена в меката постеля. Бременността я правеше несръчна. Като се усмихна на безплодните й усилия, Морган протегна ръка да й помогне. Тя посрещна жеста му недоволно, намръщена заради явното му наслаждение от слабостта й. Искаше й се да се справи сама и безсилието й носеше само раздразнение. Потисна неудържимото желание да ухапе подадената й ръка и прие помощта.

Морган въздъхна престорено тежко, докато я повдигаше до седнало положение.

— Не е смешно, Морган. Бих искала да видя колко чевръст ще си ти, ако носиш такъв товар.

— Извинявай, любов моя — отговори той, като прикри веселостта си. — Но просто приличаш на пълнена патица с разперени крила, когато се опитваш да седнеш сама…

— Патица… патица! Продължавай! Какво друго, още по-неприятно, ще ми кажеш?

Той развърза наметката й и я постави на стола до вратата.

— Права си, разбира се — продължи със сериозен глас. — В действителност приличаш повече на гъска.

Алиса въздъхна и легна.

— Сигурна съм, че сега съм просто една крава — студено прозвуча гласът й.

Морган бързо се приближи до нея, повдигна брадичката й и се вгледа в зелените очи, уголемени от бледността на лицето. В този момент наистина съжали, че я подразни.

— Винаги съм мислел, че си красива, Алиса — дрезгаво каза той. — Но никога не съм те виждал по-прекрасна.

Ръката му се поколеба, после се плъзна към корема, където растеше детето му.

Алиса се обърка, почувствала треперещите му ръце. Тя се опита да го спре.

— Недей! — запротестира Морган. — Моля те, разреши ми да докосна нашето бебе.

Молбата му я спря да отблъсне ръцете, изучаващи корема й. И изведнъж бебето помръдна силно, сякаш риташе мъжа, който го безпокоеше. Или може би го поздравяваше?

— Господи! — възкликна Морган, стреснат от внезапното движение. — Често ли прави така? — отново притисна ръка към тялото й в очакване на ново раздвижване.

Алиса повдигна рамене, в очите й проблеснаха сълзи, бе благодарна за вълнението в гласа на мъжа. Тя почти повярва, че той обича бебето й. Опита се да стане и Морган неохотно й помогна. После подреди множество възглавници зад главата й, като се опита да я настани възможно най-удобно.

— Трябва да говорим, Алиса — започна сериозно той.

Тя кимна.

— Не бива да оставаме насаме в спалнята ми, Морган. Може би е по-добре да слезем долу.

Дукът се засмя на предложението й.

— Малко е късно да се тревожим за благоприличието, нали, мис Карингтън?

Тя също се засмя в отговор.

— Да, добре, предполагам, че наистина вече няма смисъл.

Колко обичаше да го вижда усмихнат. Изглеждаше много по-млад и по-малко сериозен. Погледна към разрошената му коса и напрегнатите сиви очи и въздъхна. Чудеше се дали детето ще спечели любовта му. Надяваше се да е така.