Ейдриън Басо - Интимно предателство

— Дрехите са подарък от дука — сухо обясни Алиса. Мейвис промърмори неодобрително:

— И откога приемаш такива скъпи подаръци от човек, когото едва познаваш?

— Откакто той ме помоли да му стана жена.

— Боже господи! — Мейвис седна, защото краката й явно отказаха да й служат. — Кога? Кога бе решено това? Кога ще е сватбата? — Очите й светеха с радостно възхищение, после потъмняха. — И кога възнамеряваше да ми кажеш?

— Извинявай, Мейвис. Случи се толкова бързо, че едва имах време да възприема тази мисъл сама. Представи си — аз, дукеса! — Тя потрепери при тези думи.

— И защо не? От тебе ще излезе чудесна дукеса. Нежеланието за разговор от страна на Алиса накара старата жена да я изгледа подозрително:

— Искаш ли да се омъжиш за този човек?

— Признавам, че много пъти ми се е искало да захвърля всичко това — и управлението на имението, и грижата за арендаторите — честно отговори Алиса. — Мисля, че дукът е честен човек и ще се разбираме добре. Само че все още не ми се иска да се разделя с независимостта си.

— Ти я загуби в момента, в който продаде онази малка къщичка, за да платиш дълговете на лорд Карингтън — отбеляза Мейвис. — Много по-добре е да си съпруга, отколкото гувернантка или компаньонка. Всъщност дукът е късметлия.

— Аз съм щастливката, Мейвис! Невероятно е, че мъж като дука ме желае.

— Теб? — извика Мейвис. — Ти да не би да не си с благородническа кръв? Това, че нещастният ти баща не искаше да види хубавото у теб, не означава, че имаш причина да се подценяваш.

Алиса мълчаливо обмисли думите на Мейвис.

— Права си — призна тя. — Аз се държа глупаво. Ще съобщя за намерението си да се омъжа на целия персонал веднага, след като бъде определена датата.

Мейвис напусна стаята с щастливо лице и Алиса се върна към работата си. Но не можеше да се концентрира върху книжата. Местеше се неспокойно на стола и знаеше, че няма да успее да прогони демоните на съмнението. Поне не всичките.

Но младата жена нямаше много време за съмнения през следващите дни. Беше заета да наема работници за ремонта на къщата. Тристан изпрати архитекта, някой си мистър Хенри Уолш, който след много приказки и многозначително повдигане на веждите, определи състоянието на къщата като бедствено, но увери, че той ще бъде нейният спасител. Алиса не обръщаше много внимание на неговото маниерно поведение, но когато той започна да чертае плановете за всяка стая, заедно с предложения за цветове и дамаски, включително и обзавеждане, тя трябваше да признае таланта му. Мистър Уолш наистина се оказа отличен архитект и тя с удоволствие му помагаше в желанието да възвърне блясъка и великолепието на сградата. Още нещо в негова полза бе и отношението му към младата жена. Дори и да беше шокиран от странното й положение в домакинството, той с нищо не го показа и винаги се отнасяше с добронамереност и уважение. Алиса бързо разбра, че той притежава качеството да намира най-бързите и удачни решения, а това улесняваше работата й, даваше й възможност да покаже уменията си. Надяваше се, че Тристан, Каролайн и Морган ще останат доволни от свършеното.

Къщата скоро се изпълни с хора и сякаш оживя, събудена след много години. Във всяко кътче сновяха майстори и всеки ден носеше по нещо ново — множаха се чертежите на мистър Уолш, както и трудностите за Алиса. Основната от тях бе, че тя не можеше да намери тихо и спокойно място, за да поработи няколко минути, без да бъде прекъсвана.

Тъкмо когато мислеше, че е открила една малко използвана стая и се опитваше да се концентрира върху последните документи от ремонта, вратата се отвори. Вдигна поглед и видя Пъркинс, колебливо застанал на прага.

— Тук съм, Пъркинс — извика тя. — Крия се. Ще трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого, иначе няма да успея да свърша нищо.

— Искрено вярвам, че това не се отнася до мен, мадам — чу се дълбок мъжки глас.

Алиса почти изпусна писалката, когато видя дука.

— Морган — прошепна тя.

Сърцето й заби учестено, тя скочи от стола и се опря на бюрото, за да не се втурне през стаята пред смаяния поглед на възрастния човек.

— Благодаря, Пъркинс. — Дукът освободи иконома и се обърна към Алиса. — Явно вземате присърце задълженията си, мисис Карингтън. Вярвам, че мистър Уолш не ви кара да бързате.

— Разбира се, че не — отговори Алиса, като се опитваше гласът й да звучи спокойно. — Но е много трудно да се съсредоточа, когато ме прекъсват постоянно.

— Толкова ли ви харесва да работите? — Морган бе яздил шест часа, нетърпелив да я види, а единственото, което правеше в момента, бе да води някакъв незначителен разговор.