Пол Андерсън - Патрул във времето

— Какво ще правим? — попита Уиткомб, когато се прибраха в наетата от тях стая. — Ще нахлуем вътре и ще го арестуваме?

— Едва ли ще е толкова просто — въздъхна Еверард. — Имам някакъв план, но всичко зависи от това, какви са целите му. Я да проверим как стои въпросът с аудиенцията.

Изведнъж той скочи от сламената постелка на която се беше разположил, и започна яростно да се чеше.

— Дявол да го вземе! Тази епоха има нужда не от повсеместно ограмотяване, а от някое изпитано средство срещу бълхи!

Къщата беше наскоро ремонтирана и бялата й фасада с малка дървена порта, изглеждаше някак неестествено сред заобикалящото я море от кал. Двама стражници бяха седнали на стълбата отпред, но при появата на непознатите скочиха чевръсто. Еверард побърза да им подхвърли няколко монети, представяйки се за странник с интересни вести за великия магьосник.

— Предай му, че е дошъл „човекът от утрешния ден“ — нареди той. — Това е парола, ясно?

— Тъпотия някаква — изръмжа недоволно стражникът.

— Точно такава трябва да бъде паролата — отбеляза важно Еверард.

Ютът поклати недоверчиво глава и се помъкна към къщата. Тези модни измислици!

— Дали не сбъркахме? — разколеба се Уиткомб. — Сега вече е предупреден.

— Знам. Но той е важна клечка и едва ли ще си губи времето с всеки натрапник. От друга страна, времето не чака. Трябва да действаме преди да е постигнал някакви по-трайни резултати. В легендите още го няма, но ако Хенгист сключи съюз с бритите…

Стражникът се върна, промърмори нещо нечленоразделно и ги поведе към вътрешността на къщата. Изкачиха се по стълбата, пресякоха малък вътрешен двор и се озоваха в сравнително просторно преддверие, където грубо ощавените мечи кожи ярко контрастираха с нащърбения мрамор и потъмнелите мозайки. Пред разкривеното, дървено ложе ги очакваше стопанинът. Когато влязоха той вдигна ръка и Еверард видя тесния ствол на бластер, модел от началото на трийсети век.

— Ръцете напред с дланите нагоре — нареди тихо магьосникът. — Не ме принуждавайте да ви изпепеля със светкавица.

Уиткомб шумно преглътна. Еверард очакваше подобно посрещане, но и той почувства, че му трепери под лъжичката.

Магьосникът Стейн се оказа дребно човече, облечено в изящна туника, вероятно закупена от някой странстващ търговец-брит. Имаше гъвкаво тяло и голяма глава, покрита с редки, полепнали по темето, черни косми. Лицето му вдъхваше доверие и симпатия, въпреки малко неправилните черти…

— Претърси ги, Едгар — заповяда той на стражника и устните му се изкривиха в зловеща усмивка. — Извади всичко, което са скрили в дрехите.

Стражникът затършува непохватно из джобовете и поясите им, извади ултразвуковите пистолети и ги хвърли на пода.

— Можеш да си вървиш — каза магьосника.

— Но ти в безопасност ли си, господарю? — попита войникът.

Усмивката на Стейн се разшири.

— Върви, върви, няма страшно — и посочи многозначително бластера.

Едгар излезе.

„Поне ни остави меча и секирата — помисли си Еверард. — Макар от тях да няма кой знае каква полза, докато сме под прицел.“

— От утрешния ден, казвате, сте дошли — заговори Стейн. Челото му беше покрито със ситни капки пот. — Виж, това е интересна новина. Говорите ли на новоанглийско наречие?

Уиткомб понечи да отговори, но Еверард го изпревари. Съзнаваше, че животът им е поставен на карта.

— Това на кой език е? — попита той.

— На този.

Стейн заговори на английски със странно произношение, но съвсем разбираемо за човек от двайсети век.

— Искам да знам откъде идете, кое е времето ви и какво тук ви интересува. Истината кажете, инак ще ви изпепеля.

Еверард поклати глава.

— Съжалявам — отвърна той на ютландски. — Нищо не разбирам.

Уиткомб му хвърли объркан поглед, но замълча, оставяйки американеца да продължи играта. Мозъкът на Еверард работеше трескаво: разбираше, че и най-малката грешка може да им коства всичко, а отчаянието подхранваше находчивостта му.

— В нашето време говорим така…

И той издърдори някаква дълга фраза на испански, като имитираше мексиканско наречие и безмилостно предъвкваше по-сложните думи.

— Но… това е латински! — извика Стейн с блеснал от възбуда поглед, а бластерът в ръката му трепна. — От кое време идвате?

— Двайсети век от Рождение Христово. Нашата страна се нарича Лайонес. Тя е разположена отвъд Западния океан…

— Америка! — възкликна човечето. — Някога не се ли е наричала Америка?