Пол Андерсън - Патрул във времето

Трябваха му само няколко часа, за да се измие, преоблече и да представи на секретаря готовия отчет за операцията, но дори и тогава от Уиткомб нямаше и следа. Накрая Мейнуотъринг се свързва със склада по радиостанцията, размени няколко думи и изгледа мрачно Еверард.

— И там го няма. Да не би нещо да не е било наред с машината?

— Едва ли. Доколкото знам, тези модели са много сигурни. — Еверард прехапа устни. — Представа нямам какво може да е станало. Освен да не ме е разбрал и да е отпътувал направо за 1947-ма?

Изпратиха запитване до отдела на Уиткомб, но и там не знаеха нищо. Еверард и Мейнуотъринг отидоха да пият чай. Когато се върнаха англичанинът все още го нямаше.

— Най-добре да съобщим в оперативния отдел — предложи Мейнуотъринг. — Там ще знаят какво да предприемат.

— Не, почакайте.

Еверард спря, поразен от внезапна мисъл. Загнезденото по-рано в него подозрение постепенно се превръщаше в твърда увереност. Божичко, нима…

— Някаква идея ли ви хрумна?

— Да, нещо подобно. — Менс започна трескаво да съблича викторианския костюм. Ръцете му трепереха.

— Бихте ли поръчали да донесат дрехите ми от двайсети век? Мисля, че ще успея да го открия.

— По устава на Патрула сте длъжен преди това да съобщите къде отивате и какво възнамерявате да правите — припомни му Мейнуотъринг.

— По дяволите Патрула! — тросна се Еверард.

Лондон, 1944-та. Ранна зимна нощ, пронизващ студен вятър, който преследва окъснелите минувачи по опустелите улици. Някъде се чува взрив, изригва ослепителен огън, следван от яркочервените езици на пожара, озаряващи всичко наоколо.

Еверард се приземи право на паважа — и без това никой не би си показал носа по време на бомбардировката. Седемнайсети ноември — тренираната памет услужливо му бе подсказала нужната дата. Денят, в който Мери Нелсън бе загинала от бомба.

Той влезе в телефонната будка на ъгъла и се зае да прелиства указателя. Името „Нелсън“ се срещаше често, но в района на Стрийтъм „Мери Нелсън“ бе само една. Това, разбира се, е майката. Минаха няколко секунди, преди да се сети, че дъщерята носи същото име. Нямаше представа кога ще падне бомбата, но можеше лесно да провери.

В мига, когато излезе от будката, кварталът отекна от оглушителен взрив. Еверард се хвърли на земята и върху него се посипаха осколки и строшени стъкла. Седемнайсети ноември 1944 година. По това време Менс Еверард — лейтенант от инженерните войски на САЩ — се намираше някъде отвъд Ла Манша, под обстрела на фашистките оръдия. Не можеше да си припомни точно къде, но и какъв смисъл? Това сега нямаше значение. Той знаеше, че нищо няма да му се случи по време на тази бомбардировка.

Докато притичваше към хроноцикъла, наблизо паднаха още няколко бомби. Скочи на седалката и се издигна право нагоре. Градът под него тънеше в мрак, разкъсван за кратко от пламъците на взривовете. Валпургиева нощ — ад на Земята!

Помнеше добре Стрийтъм: безлични редици от тухлени къщички, обитавани от чиновници, зарзаватчии, автомонтьори — същата тази дребна буржоазия, изнесла на плещите си тежестта на войната в Европа. Там живееше едно момиче… макар че това беше през 43-та… Както и да е, навярно отдавна се е омъжила…

Той се спусна и затърси трескаво познати ориентири. Наблизо се вдигна огнен стълб — като при изригването на вулкан — и хроноцикълът отлетя встрани. Еверард едва успя да се задържи на седалката. Забеляза, че срутената от прякото попадение сграда, е обхваната в пламъци, а беше само на три преки от къщата на Нелсънови! Беше закъснял!

Той погледна часовника си — 22.30 местно време — и се премести с два часа назад.

Нощта беше настъпила, но сградата сега бе съвсем невредима. В един кратък миг бе завладян от желанието да предупреди всички нейни обитатели. Не, нямаше това право. Сега е война и хора умират навсякъде по света. Той не е Щейн, за да поеме на плещите си бремето на историята. Затова пък не е и някакъв проклет данелианец! Усмихна се криво, скочи от седалката и изтича до вратата. Почука и след малко му отвориха. От мрака го гледаше жена на средна възраст и едва сега Еверард осъзна, че появяването на американец в цивилен костюм може да й се стори странно.

— Извинете — заговори той, — нали познавате мис Нелсън?

— Да, познавам я. — Жената се колебаеше. — Тя живее наблизо и… скоро ще дойде при нас. Вие какъв сте й… познат?

Еверард кимна.

— Мис… ъъъ?

— Мисис Ендърби.

— Мисис Ендърби, тя ме помоли да ви предам, че за съжаление няма да може да дойде. Но ще ви чака — заедно с цялото ви семейство — към десет и половина.