Пол Андерсън - Патрул във времето

— Чел съм много за Светия Стейниус — произнесе с благоговение Еверард.

— Значи съм победил! — извика Щейн. — Дарил съм мир на света!

Сълзи се стичаха по страните му. Американецът пристъпи незабелязано към него, но дребосъкът насочи бластера към корема му — явно все още не бяха спечелили напълно доверието му. Еверард направи крачка встрани и Щейн се обърна, за да го държи на мушка. Беше толкова възбуден от разказа си, че напълно забрави за Уиткомб. Еверард хвърли незабележим, но многозначителен, поглед на англичанина.

Уиткомб вдигна брадвата. В този момент Еверард се просна на пода. Магьосникът извика от изненада и натисна спусъка, но острието се стовари върху рамото му. Англичанинът скочи пъргаво и сграбчи ръката с бластера. Щейн изстена от болка и напрежение, опитвайки се да овладее оръжието, но в този миг на помощ дотича Еверард. Тримата се вплетоха в яростно боричкащо се кълбо.

Последва нов изстрел и тялото на Щейн омекна. Рукналата от раната на гърдите му кръв опръска наметалата на патрулните.

В залата нахлуха двамата стражници. Еверард вдигна ултразвуковия парализатор и премести регулатора на максимална мощност. Едно копие разпори въздуха със свистене и го одраска по ръката. Той стреля два пъти и едрите тела на стражниците се строполиха на пода — беше им осигурил поне няколко часа сън. Еверард застина и се ослуша напрегнато. Някъде от вътрешните покои се разнесе уплашен женски вик, но зад вратата, изглежда, нямаше никой.

— Май… успяхме — промърмори задъхано той.

— Така е:

Уиткомб разглеждаше проснатото на земята безжизнено тяло. Изглеждаше трогателно малко за своите доскорошни грандиозни замисли.

— Не предполагах, че ще се стигне до убийство — рече Еверард. — Но времето… не знае милост. Така е било писано.

— По-добре такъв край, отколкото съда на Патрула и изгнание на някоя изоставена планета.

— Пред закона той беше крадец и убиец — произнесе Еверард. — Но и велик мечтател.

— А ние с теб унищожихме тази мечта.

— Можеше да го свърши и историята. Сигурно така щеше да стане. Човек не е достатъчно силен, нито мъдър, за да се захваща с подобни замисли. Все си мисля, че повечето хорски беди и нещастия произтичат именно заради фанатици с добри намерения, като този тук.

— А какво, да стоим със скръстени ръце и да приемаме безропотно всичко, което съдбата ни поднася? Така ли?

— Помисли за твоите приятели от 1947-ма година. Тях можеше и да ги няма.

Уиткомб свали наметалото си и се помъчи да го почисти от кръвта.

— Време е да тръгваме — подсети го Еверард и закрачи към вратата в дъното. Зад една от колоните зърна наложницата, която го следеше с изцъклени от ужас очи. Вратата се оказа здраво залостена. Наложи се да прогори бравата с бластера на Щейн. В помещението откриха темпомобил от епохата на империята Инг, книги и няколко сандъка с оръжие и снаряжение. Еверард натовари в машината всичко, освен сандъчето с ядрено гориво. Трябваше да го остави, защото благодарение на него в бъдещето двама патрулни, на име Еверард и Уиткомб, щяха да проследят историята му, да се върнат в миналото и да спрат човека, решил да стане Бог.

— Знаеш ли, ти откарай всичко това в управлението от 1894-та — предложи Менс. — А аз ще се върна за хроноцикъла. Там ще се срещнем.

Англичанинът му отвърна с втренчен, замислен поглед. Познатият тъжен изглед на лицето му постепенно се смени с решително изражение.

— Разбрано, старче — каза той, усмихна се и му протегна ръка. — Желая ти всичко хубаво.

Еверард го проследи с поглед, докато се наместваше в прозрачния цилиндър на кабината. Странна раздяла, имайки предвид, че двамата ще се срещнат отново само след няколко часа, в 1894 година, за да пият чай с Мейнуотъринг.

Неясното безпокойство не му даваше мира докато напускаше сградата, за да се смеси с многоцветната, шумна тълпа навън. Загадъчен човек е този Чарли. Какво пък…

Никой не му попречи да излезе от града и да поеме към горичката. Изпрати сигнал до хроноцикъла, и макар че трябваше да бърза, за да не уплаши хората с приземяването на странната метална птица в храсталака, той спокойно отвори делвата с бира. Имаше нужда да пийне нещо. След това хвърли прощален поглед на околността, яхна хроноцикъла и се понесе към 1894-та.

Според предварителната уговорка Мейнуотъринг вече го очакваше със своите помощници. Пухкавият шишко очевидно се разтревожи, като видя, че патрулният се връща сам и дрехите му са изцапани със засъхнала кръв. Еверард побърза да го успокои.