Пол Андерсън - Патрул във времето

— Нивите са обработени — отбеляза полугласно Уиткомб. — Смята се, че ютите и саксите са били заселници, дошли тук да търсят нови земи. Представяш ли си, само допреди няколко години по тези места са живели дивите племена на бритите.

— Трябва да съберем информация за погребението — заяви Еверард. — Какво ще кажеш, ако се върнем още малко в миналото и засечем момента, когато са вдигнали гробницата? Всъщност не, по-безопасно е да разузнаем сега, когато страстите са вече поулегнали. Утре сутринта например.

Уиткомб кимна. Еверард спусна хроноцикъла под прикритието на дърветата и го премести с пет часа напред. На североизток вече се показваше слънцето, капки роса блестяха във високата трева, чуруликаха птички. Патрулните скочиха от хроноцикъла и той веднага се издигна на височина десет мили, където щеше да ги чака до подаване на сигнал от монтираните в шлемофоните предаватели.

Без да губят повече време двамата се приближиха до селцето, разгонвайки с меч и секира нахвърлилите се върху им озъбени кучета. Дворът на първата къща, към която свърнаха, бе толкова мръсен и кален, че затънаха почти до колене. Около дузина ококорени дечица с неумити лица ги зяпаха от една дупка в стената на къщата. Момичето, което доеше дребна космата крава, нададе уплашен вик, а от близката пристройка дотърча навъсен здравеняк, стиснал заострено копие. Еверард се намръщи. Хрумна му, че няма да е зле, ако някои от най-горещите привърженици на теорията за „благородния нордически произход“ посетят тези места.

На прага на схлупената къщурка се показа мъж с посребряла брада и ръждива секира в ръка. Като всички хора от това време беше с десетина сантиметра по-нисък от средния за двайсети век ръст. Преди да им пожелае „добро утро“ той ги огледа с нескрито безпокойство.

Еверард му отвърна със сърдечна усмивка.

— Казвам се Уф Хундингсон, а това е моят брат Кнуби — произнесе тържествено той. — Ние сме ютландски търговци и сме тръгнали за стока в Кентърбъри (в пети век се произнасяше „Кент-уара-байринг“). Корабът ни остави нагоре по брега, но изглежда сме се заблудили. Цяла нощ се лутахме из гората и чак на сутринта видяхме твоя гостоприемен дом.

— Казвам се Уулфнот, синът на Алфред — отвърна старецът. — Влезте и споделете скромната ни закуска.

Голямата, тъмна и задимена стая бе натъпкана до пръсване — вътре бяха децата на Уулфнот със своите семейства, а също и неговите крепостни с жените, децата и внуците си. Закуската се състоеше от сурова, пушена сланина, поднесена в грубо издялани дървени паници, която всички преглъщаха с помощта на възкисела и неприятна на вкус бира. Да се завърже разговор не беше никак трудно: тези хора, както и всички обитатели на който и да било затънтен край, обичаха да сплетничат. Далеч по-трудно се оказа да съчинят правдоподобен разказ за това, какво става в Ютландия. На няколко пъти Уулфнот, който не се оказа никак глупав, ги улавяше в явни несъответствия, но Еверард невъзмутимо отвръщаше:

— Това са лъжливи слухове. Винаги става така с новините, които пресичат морето.

С изненада установи, че тези хора не са изгубили връзка с родината си. Пък и разговорите за времето и реколтата почти не се различаваха от подобни, водени в средата на двайсети век в Американския Среден Запад.

Едва след известно време Еверард намери повод да обърне разговора към гробницата. Уулфнот се намръщи, а неговата охранена, беззъба жена направи знак, като да прогонваше зли сили и се загледа в дървения идол на стената.

— Хич не ми се ще да говоря за това — призна си ютът. — По-добре да не бяха погребвали магьосника на моя земя. Но той другаруваше с баща ми, който се помина миналата година, а тате не взимаше акъл от никого.

— Магьосник ли? — настръхна Уиткомб. — Каква е тази история?

— Що пък да не ви я разкажа? — Уулфнот се замисли. — Беше чужденец значи, викаше се Стейн и дойде по нашия край преди шест години. Изглежда идеше отдалеч, защото не познаваше езика ни, но крал Хенгист го прие за свой гост и Стейн бързо се изучи. В отплата поднесе на краля странни, но полезни дарове, а и се оказа хитър съветник и кралят се допитваше до него все по-често. Никой не дръзваше да му се изпречи, защото имаше жезъл, който хвърляше светкавици. На няколко пъти ни показва как може да разцепва с него скали, а в битката с бритите изгори мнозина от враговете. Сигур по таз причина някои го мислеха за бог Вотан, но това не излезе истина, щото се оказа смъртен.