Майлз Камерън - Червения рицар

Капитанът поклати глава.

— Маг, какво значение имат представите ми за доброто и злото за червеите на пътя? Аз може да съм най-благородният рицар в историята, но след дъжд подкованите копита на коня ми пак ще мачкат меките им тела на всяка крачка — рече той и ѝ се усмихна. — А аз дори няма да разбера.

В дълбоката долина под тях се виждаха редове от палатки, една палисада и няколко тежки фургона, подредени в кръг, а над всичко това се ветрееше черен флаг, извезан с любовни възли.

— Дявол да ви вземе — каза тя. — Защо не може просто да предприемем нещо? Защо не може просто да победим?

— Мъжете обичат войната, защото е проста — отвърна той. — Победата обаче не е. Сам мога да победя на дуел, заедно можем да спечелим битка. — Капитанът поглади брадата си. В долината хората сочеха нещо, а вестоносците яхваха конете си. — Да превърнеш победата в нещо трайно обаче е като да построиш дом. Много по-трудно е, отколкото да вдигнеш крепост.

Той посочи към ездачите.

— За щастие онези хора ми носят новини за новото назначение. Чака ни една хубава малка война. — Червения рицар се насили да се усмихне. — Нея можем да спечелим.

Едуард завърши първата си тежка кама — красиво оръжие със симетрично триъгълно острие и връх, който можеше да пробие и доспехи — и с трепет я връчи на майстор Пайл. По-възрастният мъж я огледа, изпита баланса ѝ на опакото на ръката си, хвърли я към пода и тя се заби с приятно „трак“.

— Добра работа — похвали го той. — Дай я на Дани да ѝ довърши дръжката. След няколко дни ще ти възложа още нещо, дотогава се грижи за работилницата.

Е, работата в работилницата беше лека и отегчителна, но през дългите летни вечери Едуард ухажваше своята Ан и това му позволяваше да се облича добре — с фин прилепнал панталон и красив ленен жакет, който не беше изцапан с безименните химикали, с които работеха, нито прогорен от искри на хиляди места.

Ан беше шивачка и ръцете ѝ бяха винаги чисти. Почти всяка вечер танцуваше на площада до дома си, а Едуард се перчеше с меча и щита си, предизвикваше останалите калфи и уменията му нарастваха.

Точно беше започнал да си чертае нов щит с парче въглен, когато вратата на работилницата се отвори и в нея влезе дребен мъж с посредствена външност, в която нямаше почти нищо забележително. Той се усмихна на Едуард и момчето забеляза, че очите му са черни и някак особени. Непознатият застана до масивната дъбова маса, където клиентите оглеждаха стоката, извади една златна монета и почука по ръба ѝ.

— Доведи ми майстора, млади човече — каза той.

Едуард кимна, повика един чирак и го изпрати на двора. След няколко минути се появи майстор Пайл. Докато го чакаше, тъмноокият мъж гледаше през прозореца, а Едуард не можеше да откъсне очи от него, защото кой знае защо му беше някак трудно да гледа чужденеца.

Той се обърна в мига, в който майсторът влезе и застана пред тезгяха.

— Майстор Пайл — поздрави го той. — Пратих ви няколко писма.

Майсторът изглеждаше объркан, но лицето му скоро се проясни.

— Вие трябва да сте мастър Смит!

— Същият — кимна странникът. — Изпробвахте ли прахчето ми?

— Да. Страховита смес, спор няма. Проби покрива на бараката ми — рече майстор Пайл и повдигна вежда. — Резултатите обаче невинаги са еднакви.

Черните очи на мъжа проблеснаха.

— Хмм. Е, може би не съм го обяснил както трябва. След като получите сместа, опитайте да я навлажните с урина. После я изсушете на слънце, по-далеч от огъня, разбира се. Накрая внимателно я стрийте на едър прах.

— Ако бях алхимик, всичко това щеше да ми се види много интересно, мастър Смит, но аз съм ковач и имам куп поръчки.

Мастър Смит сякаш се обърка.

— Изработвате оръжия, нали?

— Всякакви — рече майсторът.

— Най-хубавите в Алба, както чувам.

Майстор Пайл се усмихна.

— Поне така се надявам.

Чужденецът наклони глава първо на едната страна, а после — на другата.

— Още пари ли желаете? — попита той.

— Боя се, че не — отвърна майсторът и поклати глава. — Просто не ми е това занаятът.

Мастър Смит въздъхна.

— Защо не?

Едуард се втренчи в майстора, сякаш искаше да му внуши да се обърне.

— Имам повече поръчки, отколкото мога да изпълня, а изобретението ви иска още много работа — сви рамене майстор Пайл. — За да се усъвършенства, ще трябват месеци, дори години.

Мастър Смит сви рамене.

— Е, и?

Едуард само дето не подскачаше нагоре-надолу. Майстор Пайл се обърна и го изгледа, но погледът му не беше строг.