Майлз Камерън - Червения рицар

Капитанът все още обмисляше хапливата си забележка, когато осъзна, че драконът е изчезнал.

„Това беше удивително“ — каза Хармодий.

Докато закусваха, не им се тръгваше.

— Мармаладът е като… — Маг се изкикоти с уста, пълна с топъл хрупкав хляб и разкошно прясно масло.

— Като дар от Бога? — налучка сер Алкеос.

— Чувствам се като крадец — рече Ранълд, който беше взел един от мечовете над печката.

Том взе другия и се ухили.

— Боже — изломоти той, щом прокара палец по острието и възкликна от удоволствие, когато избраният от него меч разсече въздуха.

Ханджията поклати глава. В скута му лежеше кутия.

— Страхувам се да я отворя.

Сер Алкеос се изправи и взе меча, който висеше зад основната греда на тавана, заедно с колана и ножницата, които отиваха на герба му. Острието беше изненадващо късо, а ефесът завършваше с тежко стоманено топче.

— Оставил е тези неща за нас. Всъщност ако не греша, цялата колиба е специално за нас.

— Никъде не отивам, докато не изядем мармалада — каза Маг и се засмя. Взе платнената си салфетка, за да избърше ъгълчета на устните си и под нея се показа шателейн 56 56 Колан-украшение с куки или халки, от които висят различни пособия. — Бел.прев. , изработен от злато, сребро и емайл, на който висяха остра стоманена ножица, кутийка, пълна с игли, както и множество други инструменти, включително връзка ключове.

— О! — възкликна тя и се изчерви, притиснала ръка към гърдите си. — О, Боже мой. Прекрасен е!

Гавин си взе мармалад.

— Сънувах нещо направо забележително. Носех зелен колан… — започна той и рязко млъкна, защото около кръста му блестеше колан, украсен със зелен емайл и златни плочки, а от него висеше тежка кама в златно и зелено.

Капитанът застана под таванската греда и се загледа в копието.

— Вземи го бе, човек! — обади се Том.

Капитанът потри брадичка между пръстите си.

— Не съм сигурен дали го искам — рече той.

„Вземи го! Вземи го!“ — занарежда Хармодий, който явно не можеше да се овладее.

Оръжието беше дълго метър и половина и издялано от стара черна трънка — чепато, но право като стрела. На върха му блестеше дълго черно острие.

— Някой е намерил жезъла на магьосника и го е превърнал в копие — каза капитанът.

„Вземи го, глупак такъв.“

Червения рицар пак потърка брадичката си.

— Отивам да нагледам конете.

„Наситено е със силата ми. Моля те! Той нямаше да го донесе, ако смяташе, че не бива да го използваме.“

— Не мога да не отбележа, че подаръците му или се връзват, или имат остри върхове, или са двуостри — рече капитанът. — Все колани и мечове.

„Не бъди глупак.“

„Глупаво ли е, че не бързам да използвам инструменти, които не разбирам? — попита Червения рицар. — Залогът е твърде висок, така че накрая сигурно ще го взема. Просто няма да е точно сега.“

Докато тимареше конете, капитанът никак не бързаше. Сториха му се закръглени и доволни. Спомни си, че като малък точно така се криеше от баща си. Когато телата им заблестяха като слънчеви лъчи, отразени във водите на езерото отвън, той се върна в хижата, която отвътре беше по-голяма, отколкото отвън и свали копието от гвоздеите.

Беше от масивно дърво, но дръжката му бе инкрустирана със злато и бронз, а върхът — великолепно изработен от грижливо изкована стомана.

„О, празно е — каза Хармодий и напълно изгуби интерес към него. — Това въобще не е моят жезъл.“

Капитанът дълго го изпробва, а накрая се намръщи и го пъхна под мишница.

Излязоха от колибата един по един, а Маг остана последна и затвори вратата зад гърба си. Стори му се объркана.

— Мислех си… че ще изчезне — рече тя.

— Той не обича да се перчи — отвърна капитанът.

Яхнаха конете и потеглиха обратно. Щом прехвърлиха два хребета, хижата вече не се виждаше, скрита в земните гънки.

— Ако се върна, дали ще е още там? — попита Том.

Капитанът повдигна рамене.

— Има ли значение?

— Знаете ли какво? — рече хълминецът. — Той ми заприлича на вас. Просто… още повече.

Том се засмя, а капитанът повдигна вежда.

— Май съм поласкан, Том — рече той.

Великанът потупа меча на колана си.

— Имам си вълшебен меч! — щастливо обяви той. — Ще ми се да го изпробвам върху нещо.

Ранълд поклати глава.

— Том, ти мразиш магията!

Том се ухили.

— О, ако човек има търпение, старите кучета учат и нови номера.

Гавин поклати глава.

— Защо пък ние?

Капитанът поклати глава и ги поведе по пътя.